— Добре тогава, ще ти се доверя — Изабел стана. — Идваш ли с мен?
— Не бих се лишила от това удоволствие, дори заради музиката на небесните сфери — каза възрастната жена и изчезна.
Изабел прекоси стаята и взе наметката си. След това притисна ухо до вратата и се ослуша за някакви шумове. Нищо. Тя открехна вратата и надникна навън. Не се виждаше жива душа. Излезе в коридора и затвори вратата на стаята си. Тя се промъкна на пръсти до стълбището за прислугата и слезе в приземния етаж. Единственият път към двора минаваше през кухнята, от която долитаха оживени разговори и шум от съдове.
Изабел си пое дълбоко дъх, за да се успокои, придаде на лицето си сериозно изражение и влезе в кухнята. Разговорите веднага секнаха и кухненският персонал я зяпна изумен.
— Продължавайте със заниманията си — рече Изабел, докато прекосяваше кухнята.
Навън младата жена спря за миг и се облегна на стената на къщата. Сърцето й биеше лудо и тя едва си поемаше дъх.
„Заради бебето е и заради чувството ми за вина“ — уплашено си помисли Изабел. Мили Боже, от нея никога не би излязъл добър авантюрист. Тя се огледа нервно.
— Искаш ли да освободиш Лили, или не?
Изабел въздъхна уплашено и вдигна пръст към устните си, за да накара възрастната жена да замълчи. Жизел се засмя гръмко.
— Никой друг, освен теб не може да ме чуе — напомни й.
Изабел кимна, вдигна качулката на наметката си, за да не бъде разпозната от някой минувач, и забърза към стълбите, които извеждаха на улицата.
Следобедното слънце вече хвърляше дълги сенки и Изабел погледна към небето, за да прецени колко е часът. След около два часа слънцето щеше да залезе, а тя искаше прибере Лили още преди смрачаване. Гросвенър Скуеър се намираше само на две преки в източна посока. Десет минути по-късно Изабел вече беше пред дома на херцогинята. Младата жена решително изкачи стълбите към входната врата и почука. След секунди вратата се отвори и на прага се появи Рандолф, икономът на херцогинята. Изабел го изтика наемна и се вмъкна във вестибюла.
— Момент, госпожице…
Изабел се обърна към него и свали качулката от глава си.
— Да, Рандолф?
— Съжалявам, ваша светлост — извини се мъжът. — Не ви познах. — Той погледна през отворената врата. — Къде е каретата ви?
— Дойдох пеш — обясни Изабел. — Къде е нейна светлост?
— Нейна светлост и госпожа Монтаг са в салона — отвърна икономът.
Изабел се втурна по голямото стълбище, а след това по коридора към салона на херцогинята.
— Имам нужда от помощта ви — извика тя още от вратата на салона. — Лизет отвлече Лили.
Двете възрастни жени я погледнаха изумени. Най-сетне херцогинята каза:
— Успокой се, Изабел.
— Вълнението може да навреди на бебето — добави Естер.
— Не разбирате — извика Изабел, втурвайки се към тях.
— Седни — подкани я херцогинята и посочи едно кресло. — Разкажи ни какво се е случило.
— Лизет Дюпре беше в имението и отвлече Лили — обясни Изабел, неспокойно въртейки се в креслото. — Джон и адвокатът му ще се опитат да получат временно право на настойничество, но аз не мога да допусна Лили да прекара под покрива на тази жена дори една-единствена нощ — и избухна в плач.
— Овладей се — рече херцогинята и й подаде носна кърпичка. — Не можем да сторим нищо, докато не престанеш да плачеш.
— Това може да навреди на бебето — добави Естер. Пронизвайки сестра си с поглед, херцогинята рече:
— Затваряй си устата, тъпа гъска.
— Не е много мило да наричаш така родната си сестра — нацупи се Естер.
Херцогинята направи гримаса.
— Моля да ме извиниш.
— Прощавам ти.
Изабел попи сълзите от бузите си, подсмръкна и неволно се усмихна. Тя обичаше двете възрастни жени. Простодушието на леля Естер винаги я трогваше.
Херцогинята стана и прекоси салона, за да позвъни за прислугата. След миг на вратата се появи един от лакеите.
— Джийвъс, помолете Рандолф да донесе голямата ми ръчна чанта — нареди херцогинята. — Пригответе и каретата ми.
— Да, ваша светлост.
— И аз бих искала голямата си ръчна чанта — извика леля Естер.
Джийвъс се обърна към нея и кимна. След излизането на прислужника Изабел се обърна към херцогинята.
— Наистина ли се казва Джийвъс?
— Всичките ми лакеи се казват Джийвъс — отвърна възрастната жена. — Така няма опасност да объркам имената им. Тръгваме ли?
Изабел стана и трите жени напуснаха салона. Във вестибюла вече ги очакваше Рандолф, който държеше две огромни чанти.
— Бъдете предпазлива, ваша светлост — каза мъжът, докато им отваряше вратата.
— Благодаря, Рандолф — отвърна херцогинята. — Ще се вслушам в съвета ви.