— Много добре, ваша светлост.
Изабел недоумяващо погледна иконома, а след това и свекърва си. Нямаше представа за какво говореха двамата. Мъжът не можеше да знае къде отиваха. Защо тогава подканяше господарката си да бъде предпазлива?
Изабел прогони смущаващите я мисли. В момента от значение бе единствено Лили и това, как час по-скоро да я измъкнат от ръцете на онази ужасна жена.
— Къде живее Лизет? — попита херцогинята, след като се бяха качили в каретата.
Изабел смутено погледна възрастната жена. Как можеше да забрави, че им трябваше адресът на тази жена?
— Сохо Скуеър, номер петнайсет, дете мое — притече й на помощ Жизел.
— Сохо Скуеър, номер петнайсет — отвърна Изабел.
Херцогинята се обърна към кочияша, който рече:
— Зная улицата, ваша светлост.
След четвърт час бяха пред дома на Лизет. Кочияшът отвори вратата на каретата и помогна на дамите да слязат.
Изабел понечи да се затича нагоре по стълбите, но херцогинята я задържа.
— Следвай ме — нареди възрастната жена. — Аз ще уредя всичко.
Изабел кимна и последва майката на съпруга си. Жизел я бе посъветвала да се довери на опита на херцогинята и тя щеше да я послуша.
Херцогинята почука силно и след секунди някаква жена на средна възраст, вероятно икономката, отвори вратата.
— С какво мога да ви услужа? — попита тя.
Без да си прави труда да й отговори, херцогинята се втурна покрай нея в къщата. Изабел и Естер сториха същото.
— Какво правите? — сърдито извика жената. — Това е частна собственост.
Херцогинята се обърна и огледа жената, повдигайки вежди, което напомни на Изабел за Джон.
— Къде е господарката ви? — попита херцогинята.
— Това не ви засяга — отвърна жената.
— Знаете ли с кого говорите? — попита херцогинята, пронизвайки я с поглед. — Аз съм вдовицата на покойния херцог Ейвън, а това — тя посочи Изабел и Естер — са херцогиня Ейвън и госпожа Монтаг, вдовицата на покойния граф Монтаг.
— Простете, ваша светлост — смутено промърмори жената. — Лизет е…
— Тук съм.
Изабел видя Лизет Дюпре, която бавно слизаше по стълбите към вестибюла. Докато наблюдаваше съвършената й фигура, Изабел изпита непознато досега чувство на ревност.
— Алис, пуснете ги да влязат — рече Лизет. — Дамите няма да останат дълго.
— Къде е Лили? — попита Изабел.
Лизет я стрелна с поглед.
— Дъщеря ми е в спалнята си. Ако…
— Алис, доведете детето — прекъсна я херцогинята.
— Останете на място, Алис — нареди Лизет. Когато смарагденозелените й очи спряха върху огромните чанти, тя добави: — Освен ако Джон не ви е дал онова, което му поисках.
Изабел забеляза как свекърва й дари Лизет със самодоволна усмивка. Херцогинята отвори чантата си, но вместо пари извади от нея един пистолет и го насочи към Лизет.
— Какво правиш? — възкликна Изабел, ужасена от мисълта, че херцогинята наистина може да упражни насилие. След това забеляза, че Естер също бе насочила пистолет към чернокосата красавица.
— Искаш ли да си върнеш Лили, или не? — попита херцогинята.
— Разбира се, че искам — отвърна Изабел.
— Тогава бъди така добра и остави на мен да уредя всичко — рече възрастната жена. След това добави: — Алис, доведете детето.
Алис погледна господарката си, която кимна, без да откъсва поглед от херцогинята.
— Това е абсурдно — рече най-сетне Изабел. — Отвличането е незаконно.
— Аристокрацията притежава привилегията да тълкува законите по свой вкус — надуто отвърна херцогинята.
Лизет разкриви лице в гримаса.
— Знаете ли въобще как да си служите с това нещо.
— Искате ли да узнаете? — отвърна възрастната жена, поставяйки пръст на спусъка. — Не? Колко жалко.
— Покойният херцог я научи да борави с оръжие — обясни Естер. — А тя предаде наученото на мен.
— Мамо — извика Лили от най-горното стъпало. Детето спусна надолу по стълбите и се хвърли в разтворените обятия на Изабел. — Знаех, че ще дойдеш.
— Никога повече няма да те пусна да си отидеш, скъпа — увери я Изабел, докато успокоително я галеше по гърба. — Ти си моя.
— Тя е моя — просъска Лизет. — Аз съм нейна майка и законът е на моя страна. — Тя стрелна детето с очи. — Неблагодарно малко създание, аз ти дарих живот!
Лили погледна Лизет и каза с тих глас:
— Мама Бел ме обича и аз я обичам.
Изабел улови момиченцето за ръка, обърна се и напусна къщата заедно с него. Естер я последва.
— Простете за безпокойството — каза херцогинята. — Желая ви приятна вечер — обърна гръб на Лизет и напусна къщата.
Когато каретата се вля в потока от коли, Изабел си отдъхна с облекчение. Лили се бе сгушила в нея и стискаше ръцете й така, сякаш никога повече нямаше да ги пусне. Сега на Изабел й предстоеше труден разговор с Джон. Събитията от изминалия ден казваха своето и в момента тя нямаше сили за спорове. Той без съмнение щеше да настоява да узнае защо бе действала на своя глава, въвличайки в цялата тази история и майка му. Тогава й хрумна как можеше да избегне за няколко часа гнева на съпруга си.