— Двете с Лили ще отидем в Монтгомъри Хаус — обясни тя на тъщата си.
— Моля?
— Бих искала да оставя време на Джон да се успокои.
Херцогинята кимна.
— Напълно те разбирам.
— Аз пък не — намеси се Естер.
— Кажете на Джон, че може да ни намери в Монтгомъри Хаус — рече Изабел.
— Да не би да иска да напусне Джони? — попита Естер. Вместо да й отговори, херцогинята извика на кочияша:
— Карайте към Бъркли Скуеър — погледна Изабел. — Ще изчакам гневът му да се уталожи и чак след това ще му кажа къде може да ви намери.
— Благодаря — отвърна Изабел. — Само не му казвай, докато мускулите на лицето му потрепват.
Когато каретата спря пред Монтгомъри Хаус, Изабел стисна дланта на херцогинята.
— Никога няма да забравя това, което направи за нас с Лили днес.
— За мен беше удоволствие да поставя тази жена на мястото й — отвърна херцогинята. — Освен това всеки член на семейството ни трябва да може да разчита на останалите.
Изабел се усмихна.
— Благодаря ти, че ме причисляваш към семейството си.
Хванати за ръка, Изабел и Лили изкачиха стълбите към входната врата. Преди да почука на вратата, Изабел огледа фасадата на къщата. Сега имението на Джон й изглеждаше по-уютно от градската резиденция на брат й. Дали причината за това бе, че почти целият й досегашен живот бе минал в Стратфорд, или защото ставаше дума за дома на Джон?
— Ваша светлост, радвам се да, ви видя — поздрави я отзовалият се на почукването Пебълз.
Изабел дари възрастния мъж с лъчезарна усмивка.
— Тук съм, защото бих искала за известно време да се скрия от съпруга си.
Икономът бе видимо смутен.
— Правилно ме разбрахте. По някои въпроси възгледите ми доста се различават от тези на негово височество — обясни Изабел. — Помните ли дъщеря ми Лили!
Пебълз дари детето със сърдечна усмивка.
— Познавам майка ти от времето, когато беше съвсем малко момиченце.
Лили се засмя.
— Къде е Делфиния? — попита Изабел.
— Мисля, че мащехата ви е в салона — отвърна Пебълз.
— Лили, Пебълз ще те заведе в трапезарията — обърна се към момиченцето Изабел. — Ще дойда след няколко минути. Ще отидеш ли с Пебълз, или Мъртъл се бои?
— Откакто те познавам, вече не си играя с Мъртъл — обясни Лили. След това погледна иконома. — Ще ми разкажеш ли каква е била мама като малко момиченце?
— Не мога да си представя нещо по-хубаво.
— Това „не“ ли означава, или „да“?
— Категорично да.
Лили улови възрастния мъж за ръка и тръгна с него. Изабел ги проследи с поглед, докато изчезнаха в трапезарията, а след това се отправи по стълбите към салона.
Когато видя посетителите на мащехата си, Изабел спря със смесени чувства на прага на салона. След миг събра цялата си смелост и се приближи към Делфиния, Никола Дьо Жавел и Уилям Гримсби.
— Двете с дъщеря ми ще прекараме нощта тук — осведоми мащехата си Изабел, без да удостои двамата мъже дори поглед.
— Дъщеря ти? — повтори Делфиния.
— Лили Дюпре… Възнамерявам да я задържа.
Делфиния погледна Гримсби и Дьо Жавел. Когато тримата се усмихнаха крадешком един на друг, видимото им задоволство напомни на Изабел за три котки, които току-що бяха спипали на тясно някоя мишка. В този миг Изабел усети да я обзема страх. Решението й да дойде в Монтгомъри Хаус бе фатална грешка. Изабел отстъпи крачка назад.
— Всъщност сега ми хрумва, че Джон ще се безпокои и ще е търси — каза тя, надявайки се споменаването името на мъжа й да се окаже от полза, но реакцията им бе точно обратната на очакваната от нея. Тримата се ухилиха още по-широко и Изабел не успя да скрие растящото си безпокойство.
— Няма да ходиш никъде — обясни Делфиния, докато залостваше вратата на салона.
Изабел я погледна слисано.
— Не можеш да ме държиш тук като затворница.
— Седнете, ваша светлост — с издайнически тих глас нареди Уилям Гримсби. — Ще ви задържим само докато се появи съпругът ви.
Изабел се подчини с надеждата, че все пак щеше да й се удаде случай да избяга. Тогава й хрумна, че Лили все, още е долу с Пебълз. Всеки опит за бягство бе осъден на неуспех. Не можеше да остави дъщеря си в ръцете на тези тримата.
— Това не влизаше в плана ни — проплака Никола дьо Жавел. — Какво ще правим, когато Сен-Жермен дойде?