— Има ли нещо друго, ваша светлост? — попита Матюс.
— Не — сухо отвърна Джон, кипящ от гняв. Пред градската резиденция на Сен-Жерменови слезе от каретата и извика на Галагър: — Откарайте господин Матюс вкъщи.
Проследи каретата си, докато тя не изчезна от Парк Лейн. Най-сетне се обърна към брат си и рече:
— Ще влезеш ли с мен?
— Не бих искал да присъствам — отхвърли предложението Рос, виждайки стоящата пред къщата карета на майка си.
Той се усмихна криво и се запъти към собствената си карета, която го очакваше малко по-надолу по улицата.
Джон изкачи стълбите към входната врата. Вратата се отвори още преди да бе почукал.
— Къде са? — изръмжа Джон и нахлу във вестибюла като увлечен в устрема на битката генерал.
— Дамите чакат в кабинета ви — отвърна Добс.
Джон се втурна по стълбището, а след това по коридора към работния си кабинет и отвори вратата с трясък.
Майка му и леля му седяха в креслата пред писалището, но съпругата му я нямаше. Вероятно утешаваше малката Лили, на която се бе наложило да прекара с Лизет почти целия ден.
Джон гневно стрелна с очи майка си, която му отвърна с унищожителен поглед.
— Вашата глупост ми коства цяло състояние — изфуча той, докато се приближаваше към нея.
— Не ставай невъзпитан — отвърна херцогинята с присвити очи.
— Джони, макар вече да си възрастен — поде Естер, уважението към родителите…
— Тихо — нареди херцогинята.
Естер стисна устни.
— Сине, ти си глупак — обясни майка му. — Лили Дюпре е твоя родна дъщеря.
Твърдението й го завари неподготвен.
— Майко, откъде знаеш, когато дори аз не мога да твърдя това със сигурност?
— Видя ли малкия сърцевиден белег на дупенцето й? — попита тя. — Аз имам същия, а също и Естер — обясни херцогинята. — Не си прави труда да ме молиш да ти го докажа, защото нямам намерение да се събличам пред собствения си син.
— Това, че имаш същия родилен белег като Лили, е чиста случайност — отвърна Джон.
— Джони, тук грешиш — намеси се с благ глас леля му. — Макар да трябва да призная, че можеш…
— Тишина! — извика херцогинята. — Този родилен белег идва от шотландските ми предци и през поколение се наследява от всички членове на семейството от женски пол. Двете с Естер го имаме, също както твоята прабаба. А сега Лили. Ако Изабел роди момиче, те уверявам, че то ще рима същия родилен белег.
Това откритие бе невероятно.
— Защо не си ми споменавала за това по-рано?
— Щеше ли да ми повярваш? — попита херцогинята и смръщи чело.
Въпреки гнева си Джон не можа да не се усмихне.
— Не, както не вярвам и сега. — Майка му понечи да възрази нещо, но той я прекъсна. — Няма значение кой е родният баща на Лили. Днес трябваше да платя на Лизет триста хиляди фунта, за да не повдигне срещу вас обвинение за отвличане. Ако ме извините, имам да кажа на съпругата си това-онова.
Джон се запъти към вратата, но думите на майка му го накараха да спре.
— Изабел и Лили са в Монтгомъри Хаус — съобщи му тя.
Джон се обърна съвсем бавно и впи в майка си поглед, който не вещаеше нищо добро. Без да каже нищо, той отвори вратата, при което Добс едва не политна през прага.
— Какво, по дяволите, става тук? — изруга Джон. — Подслушвахте ли?
— Не, ваша светлост — с надменен глас излъга Добс и се изпъчи. — Просто се питах дали гостите ви не биха желали да се подкрепят със закуски и чай.
— По дяволите закуските — изръмжа Джон. — Онова, което искам, е каретата ми.
— Да, ваша светлост — мъжът се обърна, за да излезе.
— Всъщност не. Ще отида пеш — извика Джон, когато си спомни, че бе изпратил Галагър да откара адвоката му. Преди да излезе, той хвърли още един унищожителен поглед на майка си и забърза по коридора към главното стълбище.
Изабел дълго седя в салона на Монтгомъри Хаус, скръстила ръце в скута си, докато накрая не стисна нервно медальона си. Тя мълчаливо молеше за помощ своя ангел хранител, но Жизел не се появяваше.
— Какво ще стане, ако той не дойде? — проплака Дьо Жавел, докато неспокойно крачеше насам-натам.
— Сен-Жермен ще дойде — увери го Уилям Гримсби от мястото си пред камината.
— Но ако…
— Затваряй си устата, Ники — просъска Делфиния и го накара да замълчи.
Никола дьо Жавел стисна устни и продължи да крачи насам-натам. Когато мина покрай креслото на Изабел, тя се засмя презрително.
— Кажи й да престане да ми се присмива — нацупи се Дьо Жавел. — Изнервя ме.
— Ако още веднъж се присмееш на Ники, ще съжаляваш — заплаши Делфиния.
— Кой е в къщата? — попита Гримсби.
— Камериерката, която се грижи за детето — отвърна Делфиния. — Вероятно също Пебълз и няколко прислужници.