13.
Сан Луис Обиспо бе колежански град, много красив, поне на пръв поглед. Открихме улица Игера стрийт и поехме по нея покрай малки местни магазинчета, редуващи се с книжарници, кафенета и закусвални от големите вериги. Джамила ми обясни, че в Сан Луис Обиспо човек може да се ориентира колко е часът по ароматите и миризмите, които се носят във въздуха: например пушек от барбекю следобед на Марш стрийт или аромат на пшеница и ечемик нощем пред пивоварната.
Детектив Нанси Гудс ни чакаше в полицейския участък на града. Тя бе дребна, привлекателна жена с приятен калифорнийски тен, която бе подробно запозната с всички детайли на убийствата, които разследваше. Освен че ни се бе обадила за тази ексхумация, тя отговаряше за разследването на убийствата на двама студенти от Калифорнийския политехнически институт, които не изглеждаха свързани с нашия случай, но знае ли човек със сигурност? Като повечето детективи, разследващи убийства, и тя бе много заета напоследък.
— Имаме нужните разрешения, за да извършим ексхумацията на тялото — каза ни Гудс, докато вървяхме към гробището. Поне дъждът бе спрял за момент. Въздухът бе топъл благодарение на южните ветрове.
— Какво можеш да ни кажеш за това убийство, Нанси? Ти лично си работила по този случай, нали? — попита я Джамила.
Тя кимна.
— Точно така. Но освен мен с този случай се занимаваха и почти всички останали детективи в града. Това бе много тъжен и важен случай. Мери Алис Ричардсън учеше в католическата гимназия в града. Баща й е уважаван лекар. Тя бе приятно момиче, макар че бе малко дива. Какво мога да ви кажа? Тя бе още дете. Беше само на петнайсет.
— Какво значи това, че е била дива? — попитах инспектор Гудс.
Тя въздъхна и челюстта й леко се напрегна. Усещах, че този случай бе оставил рана в душата й.
— Често отсъстваше от училище, понякога по два-три дни в седмицата. Беше интелигентна, но оценките й бяха ужасни. Движеше се с други младежи, които обичат да експериментират — с екстази, черна магия, много алкохол, купони по цяла нощ. Може би дори малко кокаин. Мери Алис бе арестувана само веднъж, но на родителите й главите им побеляха от нея.
— Ти беше ли на местопрестъплението, Нанси? — попита Джамила. Забелязах, че тя неизменно се обръщаше с уважение към колежката си. Сякаш подчертаваше, че не оспорва авторитета й.
— За съжаление бях. Това е и една от причините да си дам толкова зор и да осигуря разрешенията, необходими за ексхумацията на тялото. Мери Алис умря преди година и три месеца, но аз никога, никога няма да забравя в какво състояние я намерихме.
Двамата с Джамила се спогледахме. Още не бяхме чули подробностите около убийството. Все още наваксвахме с липсващата ни информация.
Гудс продължи:
— За мен бе пределно ясно, че е оставена така, че да бъде намерена. Двама младежи от Политехническия всъщност открили тялото. Паркирали колата си близо до хълмовете. Това е често посещавано място. Отишли да се разходят на лунна светлина. Сигурна съм, че после дълго са сънували кошмари. Мери Алис висяла на едно дърво, обесена за босите си крака. Гола. Убийците оставили само обиците й и малкия сапфир на пъпа й. Не я убили, за да я ограбят.
— Ами дрехите й? — попитах аз.
— Намерихме дрехите й — панталон, маратонки, тениска. Доколкото успяхме да установим, не бяха взели нищо от вещите й като трофей.
Погледнах Джамила.
— Убиецът се доверява на паметта си. Поради някаква причина не се нуждае от никакви сувенири от жертвите си. Или поне така изглежда. Това определено не попада в някой от обичайните модели поведение на серийните убийци.
— Така е. Съгласна съм напълно. Знаете ли какво е скарифициране? — попита детектив Гудс.
Кимнах.
— Попадал съм на такива случаи. Белези, рани. Най-често по ръцете и краката. Понякога на гърдите и гърба. Избягват лицето, защото в такъв случай ще бъдат разкрити и хората ще ги накарат да спрат. Обикновено човек сам си прави белезите.
— Точно така — съгласи се детектив Гудс. — Или Мери Алис е правела прорезни рани по кожата си през последните два-три месеца, или някой друг й ги е правел. Имаше повече от седемдесет такива белега по тялото си. Навсякъде, освен по лицето.
Белият събърбън на детектив Гудс зави по един чакълест път и след малко минахме през ръждясала желязна порта.
— Пристигнахме — съобщи Нанси Гудс. — Хайде да свършваме по-бързо. Гробищата ме изнервят. Никак не ми харесва това, което трябва да правим. Ужасно ме натъжава.