Мен също ме натъжаваше.
14.
Все още не съм срещал относително разумен човек, който да не се изнервя, ако се намира в гробище нощем. Смятам себе си за умерено разумен, следователно бях нервен. Детектив Гудс беше права: това бе много тъжна история, трагичен завършек на живота на едно съвсем младо момиче.
Отвъд гробището започваха склоновете на планината Санта Лучия. Три патрулни коли от участъка в Сан Луис Обиспо вече бяха паркирали пред гроба на Мери Алис Ричардсън. Бусът на съдебния лекар също бе паркиран наблизо. Имаше и два очукани камиона без надписи.
Четирима работници от гробището разкопаваха гроба на силната светлина от сигналните лампи на патрулните коли. Пръстта изглеждаше плодородна и глинеста и гъмжеше от червеи. Когато дупката стана достатъчно дълбока, докараха едно малко багерче, с което да напреднат по-бързо.
Наблюдателите от полицията, включително и аз не можехме да правим нищо, освен да чакаме нетърпеливо край гроба. Пиехме кафе, говорехме си празни приказки, разменихме си няколко мрачни вица, но никой не се засмя.
Изключих мобилния си телефон. Не исках да чувам Мислителя или когото и да било тук, на гробището.
Към един през нощта ковчегът най-после се показа. В гърлото ми заседна буца, но продължих да гледам. До мен стоеше Джамила Хюз. Тя трепереше леко, но се владееше. Нанси Гудс се бе оттеглила в колата си. Умна жена.
Използваха железен лост, за да повдигнат плочата върху ковчега. Чу се неприятен протяжен звук, сякаш някой стенеше от силна болка.
Дупката в земята бе приблизително метър и осемдесет дълбока, дълга два метра и половина и широка не повече от метър и двайсет.
И двамата с Джамила мълчахме. Вниманието ни бе съсредоточено върху всяка подробност от ексхумацията. Мигах прекалено често заради странната светлина. Дишането ми бе неравномерно и усещах гърлото си стегнато.
Спомних си снимките от сцената на местопрестъплението, които бях видял по-рано. Мери Алис бе открита обесена на глезените си на половин метър от земята, бе престояла така няколко часа. Почти всичката й кръв бе източена. Още една такава смърт. Жестоко изпохапана и нарязана.
Жертвата във Вашингтон не бе нарязана. Но какво означаваше това? Защо бяха вариациите в модела на убийствата? Какво правеха с всичката тази кръв? Почти не исках да зная отговорите на въпросите, които пулсираха в главата ми.
Стегнаха ковчега с овехтели сиви платнени каиши и най-после го вдигнаха горе.
Дишах дрезгаво. Изведнъж се почувствах виновен, че съм тук. Хрумна ми, че не трябва да безпокоим бедното момиче в гроба му. Това не бе благочестива постъпка. А тя бе видяла достатъчно жестокост.
— Знам, знам. Гадна работа, и аз се чувствам по същия начин — каза тихо Джамила. Тя докосна леко с ръка лакътя ми. — Трябва да го направим. Нямаме избор. Трябва да разберем дали убийците са едни и същи.
— Знам. Но защо това не ме успокоява никак? — измърморих аз. — Чувствам се някак кух.
— Бедното момиче. Бедната Мери Алис. Прости ни — каза Джамила.
Един от местните погребални агенти, който се бе съгласил да присъства, внимателно отвори ковчега. Отдръпна се настрани, сякаш бе видял дух.
Пристъпих напред, за да видя момичето. Почти ахнах, а Джамила притисна длан към устата си. Няколко от работниците се прекръстиха и наведоха ниско глави.
Мери Алис Ричардсън бе точно там, пред нас. Беше облечена с бяла рокля и русата й коса бе грижливо сплетена. Момичето изглеждаше така, сякаш е било заровено живо. Нямаше абсолютно никакво разлагане на тялото й.
— Има си обяснение за това — обади се погребалният агент. — Семейство Ричардсън са ми приятели. Помолиха ме да направя така, че тялото на дъщеря им да се съхрани непроменено възможно най-дълго. Сякаш са знаели, че някой отново ще иска да види момиченцето им. След погребението трупът може да е в различни степени на разлагане. Зависи от използваните вещества. Аз използвах разтвор на арсеник при балсамирането, така както правехме едно време. И сега виждате резултата.
Той замълча, а ние продължихме да се взираме.
— Така изглеждаше Мери Алис в деня, когато я погребахме. Това е бедното момиче, което убиха и обесиха.
15.
Върнахме се в Сан Франциско от Сан Луис Обиспо в седем сутринта. Не разбирах как Джамила успя да шофира, но тя се справи чудесно. Насилвахме се да си говорим през повечето време, докато пътувахме на връщане, за да не заспим. Посмяхме се на някои истории. Бях смъртно уморен и едва държах очите си отворени. Когато най-после ги затворих в хотелската си стая, видях Мери Алис Ричардсън в ковчега й.