— Не си падам — каза Джамила. — Но съм влизала в такъв магазин в Сан Франциско. Нарича се „Коронър“.
Момичето я изгледа презрително.
— И к’во, искаш да се впечатля ли? Много си готина, няма що. Направо живееш на ръба.
Отново заговорих:
— Ние се опитваме да ти помогнем. Ние…
Тя ме прекъсна:
— Глупости. Опитвате се да помогнете на самите себе си. Имате си друг голям случай. Онези шантави убийства в Сан Франциско, нали? Не съм неграмотна. Хич не ви пука за Глория дос Сантос и нейните проблеми. А аз си имам предостатъчно от тях. Повече, отколкото предполагате. Ама на кой му пука.
— Двама души са били убити в парка „Голдън Гейт“. Било е истинска касапница. Прочете ли това? Мислим, че може да са същите мъже, които са нападнали теб — казах й.
— Добре, добре, а сега чуйте нещо и си го набийте в главата. Двамата мъже, които ме нападнаха, бяха вампири. Разбрахте ли? Знам, че е невъзможно да го поберете в малките си мозъчета, но вампири има. Те живеят отделно от света на хората. Това означава, че не са като вас. Двама от тях едва не ме убиха. Бяха излезли на лов в Бевърли Хилс. Те убиват хора всеки божи ден в Ел Ей. Пият кръвта им. Казват, че така се хранят. Дъвчат кости сякаш са от Кей Еф Пи — пържените хора от Кентъки. Виждам, че не ми вярвате. Е, по-добре ми повярвайте.
Вратата на стаята се отвори тихо. Един униформен полицай подаде глава и прошепна нещо на детектив Ким.
Ким се намръщи и ни погледна, после погледна и Дос Сантос.
— Преди малко е станало убийство на Сънсет Булевард. Някой е бил изпохапан и после обесен в един от хубавите хотели.
Лицето на Глория дос Сантос се сбърчи ужасно. Очите й се присвиха гневно. Тя изпадна в ярост и започна да пищи с пълно гърло.
— Проследили са ви дотук, тъпанари такива! Не разбирате ли? Проследили са ви! О, боже, те знаят, че съм говорила с вас. Боже господи, сега ще ме пипнат. Току-що ме пратихте в гроба.
Част втора
Жажда за кръв
22.
Винаги ми е харесвало да работя по трудни разследвания на убийства заедно с Кайл Крейг, затова се радвах, че той ще се присъедини към Джамила Хюз и мен в Лос Анджелис по-късно същия ден. Все пак се изненадах, когато видях, че Кайл вече бе на мястото на убийството в Бевърли Хилс, когато ние пристигнахме. Трупът бе открит в „Шато Мармон“, хотела, в който Джон Белуши бе умрял от свръхдоза.
Хотелът изглеждаше като френски замък и се издигаше на няколко етажа над Сънсет Стрип. Когато влязох във фоайето, забелязах, че всичко вътре изглежда автентично като от 20-те години, но всъщност не бе антикварно, а направено да изглежда състарено. Разправят, че шефът на едно филмово студио веднъж казал на актьора Уилям Холдън: „Ако трябва да се забъркваш в някаква каша, гледай поне да е в «Шато Мармон».“
Кайл ни посрещна на вратата на хотелската стая. Тъмната му коса бе зализана назад, лицето му бе придобило лек тен. Необичайно за Кайл. Почти не го познах.
— Това е Кайл Крейг от ФБР — обясних на Джамила. — Преди да се запозная с теб, той бе най-добрият специалист по разследване на убийства, с когото съм работил.
Кайл и Джамила се ръкуваха. После ние го последвахме в стаята. Всъщност тя бе по-скоро нещо като бунгало: две спални и дневна с камина. Имаше си собствен вход откъм улицата.
Сцената на убийството бе не по-малко потискаща от останалите. Спомних си нещо типично песимистично, което един философ бе написал. Веднъж се бях сетил за същата мисъл, докато оглеждах една зловеща сцена на убийство в Северна Каролина: „Човешкото съществуване трябва да е някаква грешка. Днес е лошо и всеки ден ще става все по-лошо, докато не се случи най-лошото“. Собствената ми философия бе малко по-весела от тази на Шопенхауер, но на моменти ми се струваше, че той е прав.
Най-лошото се бе случило на един двайсет и девет годишен шеф на звукозаписна компания на име Джонатан Мюлер и се бе случило по най-лошия възможен начин. Имаше ухапвания по врата му. Не видях следи от разрези с нож. Мюлер бе обесен с краката нагоре на кабела на лампата на тавана. Кожата му бе восъчна и прозрачна и според мен не бе мъртъв от дълго време.
Тримата се приближихме към висящото тяло. То се поклащаше леко и от него още капеше кръв.
— Основните ухапвания са по врата — казах аз. — Изглежда, някой пак си е играл на вампири. Обесването явно с нещо като ритуал, като техния подпис под убийството.