Срещнахме се в малка зала, в съседство с голямата читалня на библиотеката. Питър Уестън изглеждаше около четирийсет годишен и бе облечен изцяло в тъмнолилаво и черно. Дори и ноктите му бяха лакирани в наситено тъмномораво. Според Джамила той бил собственик на магазин за дрехи и бижута в малък търговски център на име „Ел Пасео“ на Стейт стрийт в Санта Барбара. Имаше дълга черна коса със сребристи кичури и изглеждаше мрачен и опасен.
— Аз съм детектив Алекс Крос — представих се, докато се ръкувахме. Стисна ръката ми силно, въпреки че ходеше с маникюр.
— Аз съм Уестън, наследник на Влад Тепес. Поздравявам ви с добре дошли. Нощният въздух е хладен и вие сигурно сте гладен и уморен — каза той с изключително драматичен тон.
Усетих, че се усмихвам на предварително подготвената му реч.
— Звучи като реплика на графа от някой от старите филми за Дракула.
Уестън кимна и се усмихна, при което видях, че зъбите му са идеално оформени, без издължени кучешки зъби.
— Доста експлоатирана реплика в интерес на истината. Това е официалното приветствие на Трансилванското общество на Дракула в Букурещ.
— Те имат ли клонове в Америка? — попитах незабавно.
— И в Америка, и в Канада. Имат клон дори в Южна Африка, също и в Токио. Има неколкостотин хиляди мъже и жени, които живо се интересуват от вампирите. Това изненадва ли ви, детектив Крос? Мислехте, че сме по-скромен по мащаби култ?
— Може и да съм си го мислел преди седмица, но не и сега — отвърнах. — Вече нищо не може да ме изненада. Благодаря, че се съгласихте да поговорим.
Двамата с Уестън седнахме на голяма дъбова маса. Той ми бе приготвил десетина книги за вампири, които да взема и прочета или поне да прелистя.
— Особено ви препоръчвам „Жажда за кръв: разговори с истински вампир“ от Каръл Пейдж. Госпожица Пейдж разбира от тези работи — обясни той и ми подаде книгата. — Тя се среща с вампири и документира действията им точно и справедливо. Започнала е собственото си разследване скептично настроена към съществуването на вампирите — общо взето като вас самия, доколкото разбирам.
— Прав сте, аз гледам на всичко това много скептично — признах си. Разказах на Питър Уестън за последното убийство в Лос Анджелис и после той ме подкани да му задам въпросите си за света на вампирите. Отговаряше ми търпеливо и скоро научих, че вампирска субкултура съществува буквално във всеки по-голям град, както и в много от по-малките градове — Санта Крус, Калифорния; Остин, Тексас, Савана, Джорджия; Батавия, Ню Йорк; Де Мойн, Айова.
— Истинският вампир — каза ми той — е човек, роден с необикновена дарба. Той или тя притежава способността да поглъща, канализира, трансформира и манипулира праничната енергия — която е всъщност жизнената сила. Сериозните вампири обикновено са много духовни.
— Но как се вписва в зова пиенето на човешка кръв? — попитах Питър Уестън. — Ако изобщо се вписва — добавих бързо.
Уестън отговори тихо:
— Казва се, че кръвта е най-висшият познат източник на пранична енергия. Ако пия от вашата кръв, ще отнема от силата ви.
— Моята кръв? — попитах.
— Да, мисля, че сте напълно подходящ.
Спомних си нощното нападение на погребалното бюро, северно от Ел Ей.
— Ами кръвта от трупове? На хора, умрели преди ден-два?
— Ако някой вампир или имитатор е отчаян, предполагам, че би се задоволил и с кръв от труп. Нека ви разкажа за истинските вампири, детектив Крос. Повечето са алчни, търсещи вниманието на околните и манипулативни. Често са привлекателни — основно заради безсмъртието си, заради забранените желания, бунтарството, силата, еротизма, собственото си чувство за безсмъртие.
— Постоянно подчертавате думата „истинските“ вампири. Каква разлика се опитвате да очертаете?
— Повечето млади хора, съпричастни към вампирския начин на живот, са просто имитатори, те играят роли. Експериментират, търсят някаква група, която да отговаря на потребностите им в момента. Дори има една популярна игра „Вампир: Маскарад“. Тийнейджърите особено много харесват вампирския начин на живот. Вампирите имат невероятно алтернативен светоглед. Да не забравяме вампирските партита късно през нощта. До изгрев-слънце. — Устните му се извиха в усмивка.
Уестън определено имаше желание да говори на тази тема с мен и аз се зачудих защо. Запитах се доколко сериозно възприема самият той вампирския начин на живот. Клиентите на магазина му за дрехи в града бяха млади хора, търсещи ексцентрични облекла. Дали и той самият не бе имитатор? Или Питър Уестън бе истински вампир?