— Митологията на вампирите датира отпреди хиляди години — разказа ми той. — Среща се в Китай, Африка, Южна и Централна Америка. И в Централна Европа, разбира се. За много хора тук, в Америка, това е естетически фетиш. Сексуален, театрален и много романтичен. Освен това не е полово ограничен, което е привлекателна идея в наши дни.
Усетих, че е време да прекъсна сладкодумието му и да се върнем на убийствата.
— А какво ще кажете за убийствата — истинското насилие, случило се тук, в Калифорния, и в Невада?
Болезнена гримаса се изписа на лицето му.
— Чувал съм да наричат Джефри Дамър вампира — канибал. Също и Никълъс Кло, за когото може и да не сте чували. Кло беше собственик на погребално бюро в Париж, който си призна извършването на поредица от убийства в средата на деветдесетте. Щом го заловиха, той с огромно удоволствие описа как е ядял плътта на труповете в погребалното си бюро. Стана известен в цяла Европа като Парижкия вампир.
— Чували ли сте за Род Феръл във Флорида? — попитах аз.
— Разбира се. За някои той е герой от мрака. Много е известен в Интернет. Той и малкият кръг от негови последователи пребили с тояги родителите на друг член на култа им. После издълбали множество окултни символи върху мъртвите тела. Знам всичко за Род Феръл. За него казват, че е бил обсебен от идеята да разтвори портите на ада. Мислел, че трябва да убие голям брой хора и да погълне душите им, за да е достатъчно силен да разтвори ада. Кой знае. Може и да е успял. — Уестън ме гледа втренчено дълго време. — Нека ви кажа нещо, детектив Крос. Това е самата истина. Вярвам, че за вас е важно да я разберете. Вече не е по-вероятно един вампир да е психопат или убиец в сравнение с някой случаен човек от улицата.
Свих рамене.
— Предполагам, че ще трябва да проверя достоверността на статистиката ви по този въпрос. Междувременно един или повече вампири, истински или просто имитатори, са убили поне шестима души.
Уестън изглеждаше леко натъжен.
— Да, знам. Затова се съгласих да говоря с вас.
Зададох му един последен въпрос:
— Вие вампир ли сте?
Питър Уестън помълча, преди да ми отговори.
— Да.
Отговорът му се заби в мен. Той говореше съвсем сериозно.
28.
Онази вечер в Санта Барбара се страхувах от тъмното малко повече, отколкото някога по-рано. Седях в хотелската си стая и четях един вълнуващ роман, наречен „Очакване“, от Ха Джин. И аз бях в очакване. Обадих се вкъщи два пъти онази вечер. Не бях сигурен дали съм самотен, или още се чувствах виновен, че бях пропуснал концерта на Деймън.
Или може би Питър Уестън ме бе изплашил с вампирските си истории и книги и особеното изражение на тъмните му очи. Във всеки случай възприемах вампирите по-сериозно след срещата си с него. Уестън бе странен, особен, незабравим човек. Имах чувството, че ще се срещна или поне ще говоря с него отново.
Страховете ми не се разсеяха онази нощ, дори и на следващата сутрин с първите лъчи на слънцето, което грееше ярко над планината Санта Инес. Ставаше нещо ужасно. В него бяха замесени някакви странни и ненормални хора или дори цял подземен култ. Вероятно имаше нещо общо с вампирската субкултура. Но може и да не беше така и тази мисъл ме тормозеше още повече. Това би означавало, че движим разследването в напълно погрешна посока.
В седем и половина сутринта взетият под наем седан вече ме отвеждаше навътре в гъстата мъгла и натовареното сутрешно движение. Пеех си един блус на „Мъди Уотърс“, който напълно отговаряше на настроението ми.
Излязох от Санта Барбара и поех към Фресно. Там щях да се срещна с друг „експерт“.
Карах два-три часа. При Санта Мария поех по шосе 166 и продължих на изток през Сиера Мадрес, докато не стигнах до шосе 99. Подкарах на север. За пръв път обикалях из Калифорния и повечето от нещата, които виждах, ми харесваха. Релефът бе различен от този на изток, цветовете също.
Отпуснах се в успокоителния ритъм на шофирането. Слушах диск на Джил Скот. В продължение на дълги отрязъци от пътуването разсъждавах за това как се бе стекъл животът ми през последните две-три години. Знаех, че някои от приятелите ми започваха да се тревожат за мен, дори и най-добрият ми приятел — Джон Сампсън, а той не можеше да се определи като човек, който се тревожи лесно. Сампсън ми беше подметнал повече от веднъж, че може би ми е време да сменя работата. Знаех, че мога да отида във ФБР, но това нямаше да е кой знае каква промяна. Можех и да се заема отново с психиатрията — да приемам пациенти или евентуално да преподавам, може би в „Джон Хопкинс“, където бях завършил и където още имах доста познати.