Взех си горещ душ, облякох си тениска и дънки, обух едни чехли. Почувствах се много по-добре, сякаш се бях върнал в кожата си. Почти успях да се убедя, че зловещите вампири убийци са напуснали живота ми завинаги. Мисля, че желаех точно това. Да ги оставя да се приберат в тъмните си дупки.
Слязох в кухнята и си взех кола от хладилника. Нана бе закачила два от шедьоврите на децата на вратата му: „Интергалактическа среща“ от Деймън и „Марина Скъри спасява деня — отново“ от Джанел.
На кухненската маса бе оставена една книга. „10 лоши избора, които провалят живота на черната жена“. Нана пак четеше нещо по-леко. Прелистих книгата да проверя дали не съм един от десетте лоши избора.
Излязох на верандата. Котката Роузи спеше на люлеещия се стол на Нана. Прозя се, когато ме видя, но не стана да се отърка в крака ми. Бях отсъствал твърде дълго.
— Предателка — казах на Роузи. Приближих се до нея и я почесах по врата и тя не възрази.
Чух стъпки по предната веранда. Отидох в антрето и отворих входната врата. Светлината на живота ми.
Джени и Деймън ме видяха и запищяха.
— Кой си ти? Какво правиш в къщата ни?
— Много смешно. Елате да прегърнете татко. По-бързо, по-бързо.
Те се втурнаха в прегръдката ми и се почувствах много по-добре. Бях си у дома, най-прекрасното място на света. И после ми хрумна една мисъл, която веднага поисках да прогоня: дали Мислителя знаеше, че съм тук? Беше ли къщата ни безопасно място?
37.
В най-добрия случай животът е прост и хубав. Както би трябвало. В събота сутринта с Нана заведохме децата на най-любимото им място в цял Вашингтон, огромния, прекрасен и възхитителен комплекс „Смитсониън“. Всички бяхме единодушни, че искаме да прекараме деня точно в „Смитсониън“, или както Джени го нарича от много малка — „Смити“.
Единственият въпрос, след като стигнахме там, бе откъде точно да започнем.
Тъй като Нана щеше да остане само два-три часа с малкия Алекс, оставихме на нея да избере къде да отидем първо.
— Чакай да отгатна — каза Джени и направи физиономия. — В Музея на африканското изкуство?
Нана размаха пръст на Джени.
— Не, госпожице Хитроумна. Всъщност бих искала да отидем в сградата на изкуствата и индустриите. Това е моят избор за днес, млада госпожице. Изненада ли се? Шокира ли се, че Нана не е толкова закостеняла, за колкото я мислеше?
Деймън се намеси:
— Нана иска да види историята на черните фотографи. Чух за нея в училище. Имат готини снимки на черни каубои. Нали така, Нана?
— И много, много повече — отвърна Нана. — Ще видиш, Деймън. Ще се почувстваш горд и удивен и може би ще се вдъхновиш да правиш повече снимки, отколкото досега. Ти също, Джени. Както и Алекс. В това семейство никой не се сеща да прави снимки, освен мен.
Така че първо отидохме в сградата на изкуствата и индустриите и там беше много интересно, както винаги. Вътре приятно се смесваха глухото бръмчене на климатичната инсталация и музиката от някакъв албум с госпъли. Видяхме черните каубои, както и множество забележителни снимки от Харлемския ренесанс.
Дълго стояхме пред една триметрова снимка на важни и амбициозни на вид чернокожи мъже с костюми и цилиндри, направена от птичи поглед. Удивителен кадър, който трудно бихме забравили.
— Ако видя такава сцена на улицата — каза Джени, — определено бих поискала да я снимам.
След това изпълнихме желанието на Джени и отидохме в Айнщайновия планетариум, където гледахме „Звезда, която да я насочва“ за четвърти или пети път, а може би за шести или седми, кой знае. Нана отведе малкия Алекс у дома, защото бе време за следобедния му сън, а ние обходихме Музея на въздухоплаването и космоса. Тази част от обиколката бе наречена от Джени „Мъжкарят Деймън разглежда самолети и ракети“.
Но дори и на Джени й бе интересно там. Самолетът на братята Райт, който висеше високо над нас, окачен на дълги кабели, изглеждаше фантастично. Прожектори и опънати бели екрани подсилваха удивителната гледка. Вдясно се намираше „Брайтлинг Орбитър 3“ — още една важна крачка в историята на аеронавтиката, — с него бе направен първият околосветски полет без междинно спиране. Следваше близо шесттонният команден модул на „Аполо 11“, с който за пръв път човек бе стъпил на Луната. Човек може да възприема скептично всичко това или да му вярва. Аз предпочитам второто. Така животът е по-лесен и удовлетворяващ.