В рязък контраст всичко в гората изглеждаше спокойно, порутената къща също бе странно тиха, като се имаше предвид, че бе пълна с младежи. Не се чуваше смях, нито рок музика, не се долавяше мирис на готвено. Мъждукаха някакви слаби светлини.
Засилваше се страхът ми, че убиецът вече си е тръгнал, че сме закъснели.
49.
Някой шепнеше почти в ухото ми — беше Кайл.
— Да вървим, Алекс. Време е да се раздвижим.
В четири сутринта той даде сигнал да нахлуем в къщата. Кайл ръководеше цялата операция. Той разполагаше с власт и над местните полицаи.
Тръгнах заедно с десетина агенти, облечени в сини якета. Никой не се чувстваше спокоен заради атаката. Придвижихме се предпазливо на около седемдесет и пет метра от къщата, в края на боровата гора. Двама снайперисти, които се бяха промъкнали на около трийсет метра от къщата, съобщиха по радиостанциите си, че вътре продължава да е тихо. Твърде тихо?
— Това са просто деца — напомни ни Кайл. — Но все пак се пазете.
Промъкнахме се на колене до мястото, където бяха снайперистите. После се втурнахме към къщата, като нахълтахме едновременно и през трите входа.
Двамата с Кайл влязохме отпред, другите минаха отстрани и отзад. Избухнаха две-три заслепяващи гранати. На първия етаж се разнесоха писъци. Тънки гласове. Деца. Още не се чуваха изстрели.
Беше странна, хаотична сцена. Вцепенени деца — много на брой, повечето по бельо или голи. Поне двайсет тийнейджъри спяха на първия етаж. Нямаше електричество, само свещи. Вътре миришеше на урина, плевели, мухъл, евтино вино и восък. На стената бяха закачени плакати на рапъри.
Миниатюрното входно антре и дневната се сливаха в едно общо пространство. Децата бяха спали върху одеяла или направо на дървения под. Сега бяха будни, ядосани и крещяха:
— Свине! Ченгета! Махайте се, мамка ви!
Агентите будеха още деца на горния стаж. Чуваха се звуци от боричкане, но не и изстрели. Още никой не бе сериозно ранен. Предчувствах пълно фиаско.
Едно кокалесто момче изпищя оглушително и се втурна към мен. Изглежда, не изпитваше никакъв страх. Очите му бяха кървавочервени. Носеше цветни лещи. Ръмжеше и от устата му капеше пенеста слюнка. Улових го и му сложих белезници, после му казах да се успокои, преди да се е наранил. Надали тежеше повече от шейсет кила, но беше жилав и по-силен, отколкото изглеждаше.
Един агент до мен не извади такъв късмет — едро червенокосо момиче го ухапа по бузата, докато той се опитваше да го озапти. После момичето заби зъби в гърдите му. Агентът изви и се опита да се освободи от нея. Тя не го пускаше, като куче, стиснало кокал.
Дръпнах момичето настрани и стегнах ръцете й в белезници зад гърба. Беше с черна тениска, на която пишеше „Весела шибана коледна кучка“. Навсякъде по себе си имаше татуировки на змии и черепи. Не спираше да крещи насреща ми:
— Ти си боклук! Вониш!
— Този, когото търсим, е в мазето! Убиецът — извика ми Кайл. — Казва се Ъруин Снайдър.
Последвах го през разхвърляната кухня към дървената врата, която водеше към мазето.
Бяхме извадили пистолетите си. Заради това, което знаехме за внезапното и жестоко нападение, никой не искаше да слезе в мазето. Аз отворих рязко вратата и надникнахме вътре.
Кайл, двама агенти и аз слязохме по трите скърцащи стъпала.
Беше тихо и тъмно. Един агент обходи помещението с лъча на фенера си.
И тогава видяхме убиеца. Той също ни видя.
50.
Добре сложен тийнейджър с мръсен черен кожен елек с капси и черни дънки стоеше свит в ъгъла на мазето и ни чакаше. Държеше железен лост. Подскочи и започна да го размахва над главата си. Ръмжеше. Това трябва да беше Ъруин Снайдър, момчето, което бе убило родителите си. Беше толкова млад, едва на седемнайсет. Какво му беше щукнало?
От устата му се подаваха златни вампирски зъби. От контактните лещи очите му изглеждаха кървавочервени. На носа и веждите му имаше десетина — дванайсет миниатюрни златни и сребърни обици. Имаше стегнати мускули и бе висок над метър и осемдесет. Преди неочаквано да напусне училище бил звездата на футболния отбор.