— Как стана така, че ви ухапаха? — попита той.
Предположих, че отговорът ми няма да му хареса, но все пак му обясних.
— Опитвах се да усмиря един вампир.
— Не, сериозно, детектив Крос. Как така ви ухапаха? — попита той отново. — Аз съм сериозен човек и ви питам сериозно. Трябва да зная.
— Отговорих ви напълно сериозно. В момента участвам в едно разследване на вампири убийци. Бях ухапан от човек с вампирски зъби.
— Добре, така да бъде. Щом казвате.
Направиха ми изследвания — пълна кръвна картина с диференциално броене, утайка и микробиологично изследване на течността, която изтичаше от раните. Казах на доктор Прабу, че ще ми трябват копия от резултатите. От болницата не бяха склонни да ми ги дадат, но накрая се съгласиха да изпратят резултатите по факса до Куонтико.
Изпратиха ме вкъщи с рецепта за някакво лекарство, което се казваше „Кефлекс“. Трябваше да държа инфектираната ръка на високо и през няколко часа да й правя промивки.
Чувствах се твърде зле, за да правя каквото и да било, като се добрах до вкъщи. Легнах си и слушах радио. Нана и децата кръжаха около мен. Гадеше ми се силно, не можех да ям. Не можех и да спя, не можех да се концентрирам върху нищо, освен върху пулсиращата болка в рамото и ръката си. Няколко часа не бях на себе си.
Сега си един от нас.
Най-после заспах, но се събудих към един часа през нощта. Вещерският час. Чувствах се още по-зле. Страхувах се, че телефонът ще иззвъни и ще се обади Мислителя.
В стаята ми имаше някой.
Въздъхнах, когато видях кой е.
Джени седеше на стола до леглото, за да ме наглежда.
— Както правеше ти, докато бях болна миналата година — каза тя. — Хайде, заспивай, тате. Трябва да спиш. И да си почиваш. И да не си посмял да се превърнеш във вампир.
Не казах нищо на Джени. Не можех дори да промълвя няколко думи. Отново се унесох в сън.
54.
Никой не очакваше това и затова се получи толкова добре, направо отлично. Краят на Алекс Крос.
Време беше да стане. Може би дори закъсня. Крос трябваше да умре.
Мислителя беше в къщата на Крос. Преживяването бе точно толкова вълнуващо и необичайно, колкото си го бе представял. Никога не се бе чувствал по-могъщ, отколкото сега, докато стоеше в тъмната дневна малко след три часа през нощта. Беше спечелил битката между тях двамата. Триумф за Мислителя. Загуба за Крос. Утре цял Вашингтон щеше да оплаква смъртта му.
Можеше да направи всичко — така че с какво да започне?
Искаше да седне и да си помисли. Нямаше нужда да бърза. Къде да си избере да седне? Разбира се, на пейката на Крос пред пианото на верандата. Любимото място на Крос за отпускане и бягство от проблемите, там, където обичаше да играе с децата си лигавото, сантиментално копеле.
Мислителя се изкушаваше да изсвири нещо, може би нещо от Гершуин, за да покаже на Крос, че дори и на пианото е по-добър от него. Искаше да обяви присъствието си внушително и драматично. Това бе толкова приятно, толкова опияняващо. Не искаше тази нощ да свършва.
Но това ли бе най-доброто, което можеше да направи? Трябваше да бъде незабравима нощ, спомен, на който да се наслаждава до края на живота си. Ценност, която да има значение за него, само за него.
Имаше два триъгълника, които обясняваха сложните му взаимоотношения с Алекс Крос, и той си ги представи, докато седеше на верандата и без да бърза, се наслаждаваше на триумфа си. Боже, даже се усмихваше като някой идиот. Беше в стихията си и бе щастлив, толкова щастлив.
Това бе толкова добър психологически модел, толкова изчерпателен и ясен и трезв. Той обясняваше всичко, което щеше да се случи тази вечер. Дори доктор Крос би го одобрил. Съвършеният триъгълник на дисфункционалното семейство.