Може би трябваше да го обясни на Крос. Точно преди да го убие. Сложи си гумените ръкавици и гумените калцуни на краката. Провери дали пистолетът му е зареден. Всичко беше готово. Тръгна нагоре.
Познаваше къщата на Крос много добре. Не се нуждаеше от осветление. Движеше се съвсем безшумно. Без грешки. Не оставяше следи, които да открият полицаите или ФБР.
Какъв невероятен начин Крос и семейството му да намерят смъртта си. Какъв замисъл. Каква великолепна идея. Копнежът за убийство започваше да го завладява, докато се изкачваше по стълбите. Да, беше напълно сигурен.
Малкият Алекс
Джени
Деймън
Нана
и накрая Крос
Стигна до дъното на коридора на горния етаж и се ослуша, преди да отвори вратата на спалнята. Не се чуваше никакъв звук. Бавно бутна вратата.
Какво беше това? Изненада? Боже господи!
Не обичаше изненадите. Обичаше точността и реда. Обичаше всичко да е под негов контрол.
Дъщерята на Крос, Джени, седеше до леглото му дълбоко заспала. Бдеше над баща си, пазеше го.
Взира се в Крос и момичето дълго, може би минута и половина. В стаята светеше една нощна лампа.
На ръката и рамото на Крос имаше дебели превръзки. Той се потеше в съня си. Беше ранен, болен, не беше на себе си, не бе достоен опонент. Убиецът въздъхна. Изпита такова разочарование, такава тъга и отчаяние.
Не, не, не! Всичко се проваляше! Не можеше така. Всичко се проваляше, всичко!
Бавно затвори вратата на спалнята, бързо и безшумно слезе долу и напусна къщата на Крос. Никой нямаше да разбере, че е бил там. Дори и самият детектив.
Както обикновено никой не знаеше нищо за него. Никой не подозираше нищо.
Та той беше Мислителя в края на краищата.
55.
Събуждах се няколко пъти през нощта. По едно време ми се стори, че в къщата има някой. Усещах нечие присъствие. Но не можех да направя нищо.
Накрая се събудих след четиринайсет часа в леглото и открих, че всъщност се чувствам по-добре. Почти можех отново да разсъждавам нормално. Все пак изтощението още ме владееше. Всички стави ме боляха. Зрението ми бе замъглено. Чух, че в къщата се носи тиха музика. Ерика Баду, една от любимите ми изпълнителки.
На вратата на стаята ми се почука и аз казах:
— Облечен съм. Кой е?
Джени отвори вратата. Носеше червен пластмасов поднос със закуска — бъркани яйца, овесена каша, портокалов сок и чаша димящо кафе. Усмихваше се широко, очевидно горда от себе си. И аз й се усмихнах. Това е моето момиче. Каква мила душица беше — когато искаше.
— Не знам дали вече можеш да ядеш, тате. Донесох ти закуска. За всеки случай.
— Благодаря, миличка. Чувствам се малко по-добре. — Успях да се надигна леко в леглото и със здравата ръка да си подложа няколко възглавници зад гърба.
Джени донесе подноса и внимателно го сложи в скута ми. Наведе се и целуна леко брадясалата ми буза.
— Някой трябва да се обръсне.
— Толкова мило се държиш с мен — казах й.
— Просто съм си мила, тате — отвърна Джени. — Чувстваш ли се достатъчно добре за малко компания? Само ще те гледаме как ядеш, нищо повече. Няма да те тормозим. Може ли?
— Точно от това се нуждая в момента.
Джени се върна с малкия Алекс на ръце, следвана от Деймън, който ми махна за поздрав. Седнаха на края на леглото ми и както бяха обещали, стояха съвсем кротко, най-доброто лекарство, на което можех да се надявам.
— Изяж си закуската, докато е топла. Че ще станеш слаб като скелет — подразни ме Джени.
— Направо си кожа и кости — съгласи се Деймън.
— Добре. — Усмихнах им се между две хапки от яйцата и препечената филийка, които се надявах да не повърна. Постоянно галех малкия Алекс по главата.
— Някой отрови ли те, тате? — попита Джени. — Какво точно стана?
Въздъхнах и поклатих глава.
— Не знам, миличка. Някаква инфекция, която може да се получи, ако те ухапе човек.
Джени и Деймън направиха гримаси.
— Нана каза, че е септисемия. Иначе казано, отравяне на кръвта — добави важно Деймън.
— Кой съм аз да споря с Нана? — казах аз и не продължих с обясненията. — В момента не съм в категорията на Нана. — Може би по принцип не бях. Погледнах дебелата си превръзка, която покриваше почти изцяло дясното ми рамо. Кожата около превръзката бе болезнено жълтеникава. — В кръвта ми е попаднало нещо лошо. Сега обаче съм по-добре. Оправям се. — Но помнех какво ми беше казал Ъруин Снайдър: Ти си един от нас.