56.
Успях да сляза долу за вечеря същия ден. Нана възнагради появата ми на масата с пиле, сос, домашни бисквити и пържени ябълки. Направих усилие да хапна и се изненадах, че всъщност се справих доста добре.
Но когато се прибрах в стаята си, не можах да заспя. Твърде много лоши мисли, свързани с убийствата, се блъскаха в главата ми. Може би грешах, но чувствах, че сме близо до нещо. А може би просто се заблуждавах.
Работих два часа на компютъра и нямах никакви проблеми с концентрацията. Бях сигурен, че нещо свързва градовете, в които бяха извършени убийствата. Но какво беше то? Какво убягваше на всички?
Отново прегледах всичко. Изучих разписанията на самолетите до всеки от градовете, после на автобусите и накрая на влаковете. Вероятно всичко това бе напразно, но човек никога не знае, а и нямах подобри идеи.
Проверих кои корпорации имат клонове в тези градове и открих, че броят им е твърде голям, за да ме отведе донякъде. „Федекс“, „Американ Експрес“, „Гап“, „Макдоналдс“, „Сиърс“, „Джей Си Пени“ имаха клон в почти всеки град в страната. И какво от това?
Имах поне по един туристически пътеводител за всеки от градовете, където бяха извършени убийства, и ги прелиствах до полунощ. Не открих нищо. Ръката ми пак пулсираше болезнено. Започваше да ме боли и главата. Всички други в къщата очевидно спяха, защото бе съвсем тихо.
След това проверих пътуващите спортни отбори, цирковете, панаирите, турнетата, музикалните групи — и тогава се сетих за нещо в развлекателния бизнес. Тъкмо бях готов да се откажа за вечерта, когато попаднах на нещо интересно. Опитах да не се въодушевявам прекалено, но пулсът ми се ускори, докато проверявах информацията за Западното крайбрежие. После и за Източното. Бинго. Може би.
Бях открил модела, който търсех — представление, което през зимата и началото на пролетта се изнасяше по Западното крайбрежие, а после идваше на изток. Градовете на турнетата и убийствата засега съвпадаха. Боже.
Тези представления се изнасяха от петнайсет години.
Бях почти сигурен, че съм открил някаква връзка с убийците. Двама илюзионисти, които се наричаха Даниъл и Чарлз.
Същите, чието представление бяха гледали Андрю Котън и Дара Грей вечерта, когато са били убити в Лас Вегас.
Дори знаех къде е насрочено следващото им представление. Навярно вече бяха там.
Ню Орлиънс.
Обадих се на Кайл Крейг.
57.
След единадесет години неразкрити убийства се бе стигнало дотук.
Ню Орлиънс, Луизиана.
Нощен клуб, наречен „Хаул“.
Двама илюзионисти, наречени Даниъл и Чарлз.
Все още не можех да пътувам, така че останах във Вашингтон. Ядосвах се, че не съм в Ню Орлиънс. Пропусках важно събитие, но Кайл беше там. Мисля, че искаше лично да извърши ареста, и не можех да го виня. Това несъмнено щеше да се отрази добре на кариерата му. Случаят бе от огромно значение.
Същата вечер в Ню Орлиънс шестима агенти от ФБР се мотаеха из тълпата, събрала се за ранното представление на Даниъл и Чарлз. Барът се намираше в един район, пълен със складове, близо до Джулия стрийт. Обикновено в него гостуваха музиканти и дори и тази вечер през тухлените стени кънтеше музика. Неколцина туристи се опитаха да влязат в бара с питиетата си, купени от Бърбън стрийт, и им бе отказан достъп завинаги.
Евтините стари коли и няколкото джипа на паркинга подсказваха присъствието на студенти от местните университети. Над шумната и възбудена тълпа се носеше гъст слой дим. Сред публиката имаше и такива с вид на тийнейджъри — за клуба се говореше, че нарушава правилото за сервиране на алкохол на непълнолетни. На собствениците на клуба бе по-лесно да подкупват полицията, отколкото да контролират ефективно какво става в клуба.
Изведнъж всичко стихна. Един-единствен глас прониза тишината:
— Боже господи! Вижте това!
На сцената, покрита с черно кадифе, бе излязъл бял тигър.
Голямата котка повдигна глава и изрева. Едно момиче с розово потниче изпищя откъм предните редове. Тигърът отново изрева.