Втори бял тигър излезе и застана до първия. Погледна право срещу тълпата и изрева. Първите редове се намираха точно пред сцената. Мъжете и жените, които седяха там, бързо започнаха да се измъкват назад, вземайки и бирите си.
Непогрешим рев на тигър се разнесе от противоположната част на помещението, зад публиката. Всички замръзнаха по местата си. Колко тигъра се разхождаха на свобода в този клуб? Къде бяха? Какво, по дяволите, ставаше?
Светлините на сцената превръщаха останалото помещение в черна яма. Всеки опит някой да се изнесе към някоя от страните на залата бе рискован. Светлините на сцената се раздвижиха — отляво надясно, после отдясно наляво. Прожекторите бяха силни, почти ослепителни. Те създаваха илюзията, че цялата сцена се мести.
Публиката ахна изумена. Във въздуха се носеше всеобща паника.
Тигрите бяха изчезнали!
Двама илюзионисти с лъскави черни костюми, украсени със златисто ламе, сега стояха в центъра на сцената, където само преди миг бяха стояли тигрите. И двамата се усмихваха; едва се сдържаха да не се разсмеят на стреснатата публика.
По-високият от двамата, Даниъл, най-после заговори:
— Няма от какво да се страхувате. Ние сме Даниъл и Чарлз, най-добрите, които някога ще видите! Това е обещание, което ще спазим. Нека магията започне!
Публиката в бара започна да ръкопляска и вика, после да реве одобрително. Тази вечер имаше две представления. Всяко трябваше да трае час и половина. Агентите от ФБР стояха разпръснати из публиката. Кайл Крейг беше вътре. Други агенти бяха разположени на равни разстояния един от друг навън, на улицата. Даниъл и Чарлз се концентрираха върху няколко илюзии, наречени „Почит към Худини“. Освен това изпълниха „Веселата вдовица“ на прочутия илюзионист Карл Херц.
Публиката посрещна представленията изключително благосклонно. Почти всички зрители гледаха със страхопочитание, вече решили да дойдат отново и да доведат и своите приятели. Най-вероятно това се случваше навсякъде, където Даниъл и Чарлз изнасяха представленията си.
Сега бе време за истинската работа на ФБР След второто представление Даниъл и Чарлз потеглиха в сребриста лимузина, която ги чакаше на задънената алея пред задния вход. Зад сцената цареше шум и хаос. Даниъл и Чарлз си крещяха един на друг.
Щом сребристата лимузина най-после излезе от алеята, колите на ФБР я последваха през обичайните тълпи в центъра на Ню Орлиънс към езерото Пончартрен. Кайл Крейг поддържаше радиовръзка с всички коли.
Лимузината спря пред едно старинно имение, където с пълна пара течеше частно парти. Музиката гърмеше над просторните морави, оградени от двеста-триста годишни дъбове. Гостите на партито се бяха разпилели по моравите, които се спускаха към тъмната проблясваща вода на езерото.
Шофьорът на лимузината слезе и отвори едната задна врата с театрален маниер. Под погледите на няколко невярващи на очите си агенти навън изскочиха два бели тигъра.
Даниъл и Чарлз не бяха в лимузината. Илюзионистите бяха изчезнали.
58.
Даниъл и Чарлз пристигнаха в малкия частен клуб в една къща в Абита Спрингс, Луизиана, на около осемдесет километра от Ню Орлиънс. За този конкретен клуб никога не бяха писали в рубриката за заведения на „Таймс Пикаюн“ или в някое от рекламните списания с лъскави корици, които се намираха във фоайетата на почти всеки хотел в Ню Орлиънс.
Мъж на име Джордж Хеленга посрещаше гостите въодушевено и ентусиазирано. Хеленга имаше сипаничаво лице, дебели черни вежди, тъмни хлътнали очи. Носеше контактни лещи, от които очите му изглеждаха черни. Хеленга тежеше повече от сто и трийсет килограма, които сега бяха стегнато опаковани в черно кожено яке и панталон, купени от магазин „Гигант“ в Хюстън. Той се поклони на илюзионистите, когато те пристигнаха, и прошепна, че за него е чест да му бъдат гости.
— И би трябвало — каза рязко Чарлз. — Уморени сме, имахме тежък ден. Сигурно знаете защо сме тук. Да действаме по същество. — Извън сцената говореше предимно Чарлз, особено ако трябваше да общуват с някой жалък нещастник като това нищожество Джордж Хеленга, който веднага поведе Даниъл и Чарлз към долния стаж. Те бяха господарите, той — робът. Имаше легиони от други като него, които чакаха в безброй градове и се молеха за възможността да служат на Господаря.
Докато слизаше по стъпалата, Даниъл се усмихна. Видя пленника, роба, и го одобри.
Приближи се до момчето, което изглеждаше на осемнайсет-деветнайсет години, и го заговори.