Накрая, към три часа през нощта, двамата с нея се прибрахме в хотела. Два екипа от ФБР щяха да чакат в близост до къщата на Даниъл и Чарлз до сутринта. Започвахме да се чувстваме отчаяни и объркани. Толкова много хора си скъсваха задниците от работа по този случай.
Искаше ми се да поканя Джамила да пийнем по една последна бира в стаята ми, но не го направих. Точно сега нямахме нужда от допълнителни усложнения. Или просто губех куража си с възрастта. Може би ставах малко по-мъдър. Надали.
В шест бях отново на крак и си нахвърлях някои бележки. Бях научил някои неща, които не знаех, и то не само за фокусите и илюзиите. Вече знаех, че в света на вампирите районът около дома на техния господар, регент или старейшина се нарича владение. ФБР и полицията на Ню Орлиънс бяха поставили под наблюдение квартала в Гардън Дистрикт, където живееха Даниъл Ериксън и Чарлз Дефо.
Къщата се намираше на Ласал, близо до Шеста улица. Беше от сив камък и вероятно имаше поне двайсет стаи. Къщата бе на един хълм с висока, подсилена каменна външна стена, наподобяваща крепостната стена на замък. Имаше и голяма дълбока маза, което не би било възможно на този мочурест терен на морското равнище, ако къщата не бе повдигната на хълма. Никой от специалния отряд не би признал, че вярва във вампири, но всички знаеха, че е извършена серия от брутални убийства и че вероятните убийци са Даниъл и Чарлз.
Двамата с Джамила прекарахме следващите два дни в наблюдение на къщата, на владението. Поемахме двойни смени и нищо не можеше да облекчи досадата. Понякога, докато участвам в подобно наблюдение, се сещам за една сцена от филма „Френска връзка“ — как Джийн Хекман стои на студа, докато френските наркодилъри вечерят в изискан ресторант в Ню Йорк. И с нас бе същото, съвсем същото в продължение на шестнайсет-осемнайсет часа на денонощие.
Поне улицата и кварталът бяха приятни за гледане. В този район през деветнайсети век живеели забогателите от производство и търговия с памук и захар. Повечето от сто-двеста годишните къщи бяха красиво запазени. Те бяха предимно бели, но имаше и известен брой боядисани в средиземноморски пастелни цветове. На сложно орнаментираните огради от ковано желязо имаше табелки, указващи часовете за посещения на известните резиденции.
Но нашата работа си беше рутинно наблюдение, дори и в компанията на Джамила Хюз.
63.
Докато наблюдавахме къщата на Ласал, двамата с нея открихме, че можем да си говорим почти за всичко. Това и правехме през дългите часове. Темите варираха от смешни полицейски истории до инвестиции, филми, готическа архитектура, политика, после преминаваха и към по-лични въпроси като нейния баща, който ги изоставил, когато тя била на шест. Аз разказах на Джамила за майка си и баща си, които бяха умрели млади, жертви на смъртоносната комбинация от алкохолизъм и рак на белите дробове — вероятно съчетани с депресия и безнадеждност.
— Работих две години като психолог. На частна практика — разказах й. — По онова време не много от хората в моя квартал във Вашингтон можеха да си позволят терапия. Аз не можех да си позволя да работя безплатно. Повечето бели не искаха да посещават чернокож психоаналитик. Така че станах полицай. Само временно. Не очаквах да ми хареса, но щом започнах тази работа, се пристрастих към нея. Много силно.
— Какво пристрастяващо има в това да си детектив? — попита тя. Джамила беше добър слушател, интересуваше се от разказа ми. — Помниш ли някой конкретен случай, който е променил отношението ти?
— В интерес на истината помня. Двама мъже бяха застреляни в Саутийст, това е моят квартал във Вашингтон, там съм израснал. Определиха смъртта им като свързана с наркотици, което означаваше, че няма да се проведе почти никакво разследване. По онова време това беше стандартната оперативна процедура във Вашингтон. Всъщност все още е така.
Джамила кимна.
— Страхувам се, че в някои части на Сан Франциско е същото. Ние се ласкаем да си мислим, че в нашия град сме по-либерални, може би наистина сме. Но мисленето на хората трудно се променя, понякога направо ми се повдига заради това.
— Знам за какво ми говориш.
— Така че сам проведох разследване на убийствата. Един приятел детектив, казва се Джон Сампсън, ми помагаше. Научих се да следвам инстинктите си. Открих, че един от мъжете излизал с някаква жена, за която някакъв местен дилър твърдял, че е негова собственост. Продължих да ровя, следвайки инстинктите си, и задълбавах все повече и повече. Оказа се, че дилърът бе убил двамата мъже. Щом разреших случая, с мен бе свършено. Знаех, че съм добър в това, може би заради познанията си по психология, или защото държах справедливостта да възтържествува. Или просто ми харесваше да се оказвам прав.