— Няма физическо доказателство, свързващо Даниъл и Чарлз с което и да било от убийствата. В никой от градовете, Алекс. Всичко, с което разполагаме срещу тях, са косвени улики, теории, хипотези, предположения. Ти какво мислиш? Според мен не разполагаме с достатъчно. — Вероятно говореше просто за да запълва времето, но доводите й бяха разумни. — Просто не се връзва. Не може да са толкова добри. Никой не е безгрешен.
Бяхме паркирали на четири пресечки северно от къщата на Ласал. От тяхното владение. Можехме да се придвижим дотам за секунди, ако настъпеше някакво развитие. Това беше проблемът — Даниъл и Чарлз почти не излизаха от двеста годишното имение и когато го правеха, бе, за да отидат да пазаруват или да вечерят в някой скъп ресторант в центъра. Не бе изненадващо, че проявяваха добър вкус по отношение на заведенията.
Опитах да отговоря на въпроса на Джамила.
— Виждам известен смисъл в това, че не можем да свържем по-ранните убийства. Знаеш не по-зле от мен, че щом едно убийство натрупа давност, е почти невъзможно да намериш свидетел или някакви убедителни доказателства. Но не разбирам защо не сме открили нищо и за по-скорошните убийства.
— Точно това си мисля и аз. Имаме свидетели в Лас Вегас и Чарлстън, но никой не разпозна на снимките Даниъл и Чарлз. Защо? Какво пропускаме?
— Може би не извършват самите убийства лично — казах аз. — Може би по-рано са го правели, но вече не.
— Не искат ли да пируват с жертвите си? Да пият кръвта им? На каква друга цел служат убийствата? Някакъв символичен смисъл ли имат? Част от някаква мистериозна митология ли са? Или създават някаква нова митология? Боже, Алекс, какво правят тези две чудовища?
Нямах отговор на въпросите й, нито на моите собствени. Никой нямаше отговор, за съжаление. Така че седяхме в колата, опитвахме се да не се разгорещяваме и чакахме Даниъл и Чарлз да направят следващата си стъпка.
Ако бяха толкова внимателни и толкова добри, защо бяхме ги открили и защо бяхме тук?
69.
Според Уилям това беше смешно. Боже, беше невероятно. Безценно. Той наблюдаваше полицаите, които на свой ред наблюдаваха къщата на ужасите, притежавана от Даниъл и Чарлз. Това беше прекалено. Младият принц вървеше по Ласал, пушеше цигара, високомерен, самоуверен, безстрашен, превъзхождащ всички останали във всяко едно отношение. Майкъл спеше, така че Уилям бе решил да излезе да се разходи.
Това бе богаташки квартал. Може би щяхме да видим някоя от местните знаменитости, които живееха тук.
Забеляза два неописуеми линкълна, паркирани на улицата. Зачуди се дали двамата илюзионисти са забелязали колите. Усмихна се и поклати глава. Зачуди се какво ли си мислят Даниъл и Чарлз. Те щяха да внимават, разбира се. Извършваха убийства от дълго време, от години. А сега какво? Нещо трябваше да се случи.
Продължи до края на пресечката, после пое на юг. Повечето къщи имаха веранди, по които бяха плъзнали лози. Докато вървеше, забеляза един чудесен физически екземпляр — мъж на двайсет и една-две години, гол до кръста, с кожа, лъснала от пот. Това подобри настроението му. Мъжът миеше с маркуч сребристото си БМВ кабриолет, същата кола като на Джеймс Бонд.
Изсеченото му тяло, искрящата вода от маркуча, лъскавата кола възбудиха Уилям неимоверно. Но той се овладя и продължи.
И тогава, малко по-надолу по улицата, видя едно момиче. Беше на около четиринайсет, седеше на верандата си и нежно галеше една персийска котка. Беше красива, направо знойна.
Момичето имаше дълга кестенява коса, която се спускаше към малките й гърди. Носеше прозрачна блуза с щампа на змийска кожа над късо потниче. Тесни тъмносини дънки, тесни на бедрата и широки долу. Обици — халки и други по-малки, сребърни и златни. Пръстени на пръстите на краката. Многоцветни гривни на едната тънка ръка. Типична тийнейджърка — само дето беше ослепителна. Абсолютно възбуждаща. И арогантна, също като него.
Уилям спря и й извика:
— Много красива котка. — И се усмихна дяволито.
Тя вдигна поглед към него и Уилям видя, че момичето има същите пронизващо зелени очи като персийската котка. Момичето го обходи с очи. Той буквално усети докосването на погледа й по кожата си. Знаеше, че тя го желае. Всички го пожелаваха — и мъже, и жени.
— Защо не се отдадеш на желанията си? — попита той и продължи да се усмихва. — Ако човек иска нещо, трябва да си го вземе. Винаги. Това е урокът ти за деня, безплатно.