— О, ти учител ли си? — извика тя откъм верандата. — Не приличаш на учителите, които съм имала.
— Учител, но и студент.
Желаеше това момиче. Не само че бе красива физически като екземпляр, но имаше и добри инстинкти. Беше сексуална и отракана за възрастта си. Използваше това, с което бе надарена, за разлика от повечето млади хора, които пилееха таланта и потенциала си. Нямаше да каже нищо повече, нямаше дори да се усмихне, но все пак не отместваше поглед.
Уилям се възхити на самоувереността й, на начина, по който яркозелените й очи се опитаха да го изгледат присмехулно, макар че не успяха съвсем. Забеляза я как вирна малките си гърди насреща му, единственото й оръжие. Той искаше да се качи на верандата и това красиво момиче да стане негово още там, на място. Да я изпохапе, да изпие кръвта й. Да изпръска с кръвта й боядисаните с бяла боя дървени греди на верандата.
Не. Не сега, не още, не тук. Боже, мразеше това, мразеше да не бъде верен на себе си. Искаше да упражнява властта си, да използва таланта си.
Накрая Уилям започна да се отдалечава. Наложи се да впрегне цялата си воля, цялата си сила, за да остави тази прекрасна награда, седнала така подканващо на верандата.
Чак тогава момичето заговори отново:
— А ти защо не се отдадеш на желанията си? — извика тя и се засмя безмилостно.
Уилям се усмихна и после се обърна.
Тръгна обратно към момичето.
— Ти си голяма късметлийка — каза й той. — Ти си избрана.
70.
Трябваше да направим някакъв пробив. В седем сутринта седях сам на една маса пред Кафе дьо Монд точно срещу площад „Джаксън“. Ядях посипани със захар понички и пиех кафе от цикория. Гледах кулите на катедралата „Сейнт Луи“ и слушах сирените на корабите по Мисисипи.
Би трябвало да се наслаждавам на сутринта, но се чувствах отчаян и сърдит и изпълнен с енергия, която не знаех за какво да употребя.
Бях работил по много тежки случаи, но този вероятно бе най-трудният за разгадаване. Зловещите убийства продължаваха от повече от единайсет години, но почеркът на убийците все още не бе напълно ясен, нито пък мотивацията им.
Веднага щом стигнах до офиса на ФБР научих тревожната новина, че едно петнайсет годишно момиче е изчезнало и че е живеело на по-малко от шест пресечки от къщата на илюзионистите. Беше възможно да е избягала от дома си, но не ми се струваше вероятно. Все пак липсваше от по-малко от двайсет и четири часа.
Имаше насрочена оперативка и се качих горе да науча още подробности за изчезналото момиче и да попитам защо не са ме информирали за това по-рано. На оперативката онази сутрин усещах отчаяние, накъдето и да поглеждах. Беше трудно човек да си представи по-лош резултат: подозирахме, че сме открили убийците, но не можехме да предприемем нищо. А сега вероятно те бяха убили още една жертва точно под носовете ни.
Седнах до Джамила. И двамата си бяхме донесли чаши с кафе и сутрешното издание на „Таймс Пикаюн“. В него не пишеше нищо за изчезналото момиче. Очевидно полицията бе приела версията за изчезването едва рано сутринта.
Кайл бе по-ядосан от всякога. Просто не беше на себе си. Фучеше в предната част на залата, а дясната му ръка нервно приглаждаше тъмната му коса. Не го винях — всичко в това разследване зависеше от координацията между местната полиция и ФБР. А нюорлиънската полиция бе предала доверието му, и то сериозно.
— Като никога съчувствам на господин Крейг — каза Джамила. — Местните са се издънили.
— Бихме могли от часове да работим по изчезването на момичето — съгласих се аз. — Каква каша! И става все по-голяма.
— Може би това е нашият шанс. Чудя се дали няма да можем да се вмъкнем в къщата по време на партито довечера. Как мислиш? Много ми се иска да опитам — прошепна тя. — Всички гости на този бал на фетишите ще бъдат с костюми, нали? Така се предполага. Трябва някой да се вмъкне на партито. Трябва да направим нещо.
Кайл се взираше право в Джамила и мен. Повиши глас:
— Може ли да водим само една дискусия?
— Т.е. той иска да води своята дискусия — прошепна Джамила. Чудех се защо Кайл й е толкова антипатичен. Но и той се държеше странно, напрежението от работата по случая си казваше думата. Беше стигнал до ръба.
— Кажи му какво мислиш — предложих й. — Той ще те изслуша. Особено сега, след изчезването на момичето.