— Който ги е убил, е искал да ни покаже, че стои по-високо от тях. От нас. Физически, умствено, като безцеремонност и наглост — казах аз. Но не бях сигурен в това. Просто разсъждавах на глас.
— Не мисля, че е случайно, че всичко стана като подобие на илюзионистки трик — каза Кайл. — Не мислиш ли така, Алекс? Че има някаква връзка с фокусите?
— Да, но това не беше фокус. Даниъл и Чарлз са мъртви, както и много други хора. И убийствата продължават вече толкова време.
— Стигнали сме до задънена улица. Това ли ми казваш?
— Да. И това никак не ми харесва — кимнах.
76.
Онази вечер работих до късно в офиса на ФБР. Какво друго ново имаше? Към девет се почувствах самотен и изнервен, съвсем объркан. Обадих се вкъщи, но там нямаше никого. Това малко ме разтревожи, но после си спомних, че е рожденият ден на леля ми Тиа и Нана организираше празненство по случая в новата къща на Тиа в Чапъл Гейт, северно от Балтимор.
Не бях купил подарък на Тиа. По дяволите! Дяволите да ме вземат! Още откакто бях пристигнал във Вашингтон като съвсем малко момче, Тиа никога не бе забравяла рождения ми ден. Нито веднъж. Тази година ми бе подарила часовника, който носех и в момента. Обадих се в къщата й в Мериленд и успях да поговоря с повечето си роднини. Те ме подразниха, че изпускам страхотната торта. Питаха ме къде съм и кога ще се прибера у дома.
Не можех да им дам задоволителен отговор.
— Веднага щом мога. Всички вие ми липсвате. Нямате представа колко ми се иска да съм там при вас.
Реших да се отбия в къщата на илюзионистите, преди да се прибера в хотела си. Защо трябваше да го правя? — питах се. Защото бях напълно объркан. Защото бях обсебен от случая. Двама полицаи пазеха отпред. Изглеждаха изморени и недоволни, че не са им възложили нещо по-важно.
Показах им служебната си карта и те ме пуснаха вътре. Никакъв проблем, детектив Крос.
Не бях сигурен защо, но имах смътното чувство, че сме пропуснали нещо в къщата. Криминолозите бяха прекарали часове наред, претърсвайки я сантиметър по сантиметър. Аз също. Не бяхме открили нищо конкретно. Но въпреки това не ми харесваше, че съм отново в старинната къща. Владението. Може би се нуждаех от защита.
Минах през натруфеното фоайе и дневната. Стъпките ми отекваха в празната къща. Продължавах да се питам какво сме пропуснали? Какво бях пропуснал?
Голямата спалня се намираше встрани от площадката на горния етаж. Нищо не се бе променило от първото ми посещение тук. Защо, по дяволите, бях дошъл отново? Просторната стая беше пълна с мрачни произведения на модерното изкуство, някои окачени, други просто подпрени на стените. Илюзионистите бяха използвали за спане леглото, а не ковчезите, които бяхме открили долу в тунелите на подземието.
Докато отново претърсвах дрешника им, попаднах на нещо, което не бях виждал преди. Бях сигурен, че то не бе там при предишния ми оглед на стаята. Сред обувките се търкаляха копия на Даниъл и Чарлз — миниатюрни куклички, изглеждащи като илюзионистите.
Гърлата, гърдите и лицата им бяха прободени с нож. Точно както бяха убити самите Даниъл и Чарлз.
Откъде се бяха взели тези зловещи кукли? Какво означаваха те? Какво ставаше тук, в Ню Орлиънс? Кой бе влизал в тази къща, след като ние я запечатахме? Изкушавах се да се обадя на Кайл, но се възпрях. Не бях сигурен защо.
Не исках да слизам отново долу в тунелите сам, и то през нощта — но вече бях тук и реших, че съм длъжен да хвърля още един поглед. Нали отвън пазеха двама полицаи.
Какво пропускахме?
Неописуемо жестоките убийства продължаваха поне от единайсет години.
Двамата ни основни заподозрени бяха убити.
Някой бе оставил кукли, копия на илюзионистите, в спалнята им.
Слязох в подземието, после поех по тунелите, които се разпростираха във всички посоки. Ню Орлиънс е разположен на около два метра под морското равнище и навярно мазето и тунелите бяха постоянно влажни. Влагата пълзеше по стените.