Чух стържещ звук и спрях. Нещо ходеше напред-назад. Посегнах към кобура на рамото си и извадих глока.
Ослушах се внимателно. Нищо. После пак същото стъргане.
Мишки или плъхове — помислих си. — Сигурно е това. Сигурно. Почти сигурно.
Обаче трябваше да се върна и да огледам. Това беше мой проблем, нали? Трябваше да огледам, да проверя, не можех просто да си тръгна. Какво се опитвах да си докажа? Че съм безстрашен? Че не съм като баща си, който се бе отказал от всичко в живота си, включително от децата си и самия себе си?
Пристъпих напред бавно и тихо и се ослушах.
Чух, че някъде в тунелите капе вода.
Използвах старата си запалка, за да запаля няколко от факлите на стените. В главата ми препускаха много зловещи образи. Следите от ухапвания по труповете, които бях виждал. Труповете на Даниъл и Чарлз. Отровните ухапвания, които бях получил в Шарлът. Вече си един от нас.
Гневът, яростта, водещи до тези убийства, присъстваха в толкова много градове.
На какво бяха гневни убийците?
Къде се намираха в момента?
Не ги чух да се доближават, не долових никакво движение.
Удариха ме — два пъти. Нападателите бяха изскочили бързо от мрака. Единият се целеше в главата и врата ми, другият — в коленете. Бяха екип и действаха бързо и умело.
Паднах тежко и падането ми изкара въздуха. Но паднах върху единия от нападателите, който се бе увил около краката ми. Чух силно изпращяване, може би от счупване на кост. После писък. Той ме пусна.
Станах, но вторият оставаше вкопчен в гърба ми. Той ме ухапа! О, боже, не отново!
Изругах и го блъснах към стената. После още веднъж. Кои, по дяволите, бяха тези фанатици? Коя бе пиявицата, вкопчена в гърба ми?
Той най-после ме пусна, кучият син! Извъртях се. Ударих го странично по главата с пистолета си. Ударих го още веднъж с левия си лакът. Той се свлече като чувал.
Дишах тежко, все още изпълнен с адреналин заради боя. Двамата ми нападатели почти не помръдваха. Държах пистолета си насочен към тях, докато палех още една факла на стената. Така беше по-добре, светлината винаги помага.
Видях момче и момиче, вероятно на не повече от шестнайсет или седемнайсет години. Очите им бяха като тъмни дупки. Момчето бе високо към два метра.
Носеше само мърлява бяла тениска с щампа на „Марлборо рейсинг“ и широки, свлечени черни дънки.
Момичето бе ниско, с пълни бедра, въобще си бе пълна. Черната й коса бе мазна и на клечки, с червени кичури.
Докоснах врата си и се изненадах, че кожата ми не е пробита. По ръката ми нямаше кръв.
— Арестувани сте! — извиках на двамата. — Проклети кръвопийци!
77.
Вампири? Ако тези ненормалници наистина бяха такива.
Убийци? Изпратени от някого?
Казваха се Ан Ело и Джон (Джак) Мастърсън и бяха учили в католическата гимназия в Батън Руж допреди около шест месеца, когато престанали да ходят на училище и избягали от домовете си. И двамата бяха на седемнайсет. Бяха просто деца.
Прекарах три часа в опити да разпитам заподозрените онази вечер, после още четири часа на следващата сутрин. Ело и Мастърсън отказваха да говорят с мен или с когото и да било — не продумваха нито дума. Отказваха да обяснят какво са правили в къщата в Гардън Дистрикт. Защо ме бяха нападнали. Дали те бяха поставили зловещите кукли в дрешника на убитите илюзионисти.
Младежите просто гледаха начумерено, седнали до простата дървена маса в някоя от стаите за разпити в полицейското управление. Родителите им бяха уведомени и пристигнаха, но Ело и Мастърсън отказаха да говорят и с тях. В един момент Ан Ело се обърна към баща си и му каза само три думи: „Да го духаш“. Чудех се как вампирският култ задоволява потребностите й, невероятното й озлобление.
Междувременно имаше още много от арестуваните на бала, които трябваше да бъдат разпитани. Общото между повечето от тях бе, че имаха „нормални професии“ в Ню Орлиънс: бяха бармани и сервитьори, рецепционисти в хотели, компютърни програмисти, актьори и дори учители. Повечето се страхуваха, че двойственият им живот ще стане известен на колегите им, така че в крайна сметка се съгласяваха да говорят с нас. За съжаление никой не ни каза нищо съществено за Даниъл и Чарлз или за техните убийци.
Беше изключително натоварена вечер в полицейското управление. Повече от двайсет и пет детективи и агенти от ФБР провеждаха разпитите. Разменяхме си бележки и биографии, в които подчертавахме несъответствията. Подходихме твърдо към най-очевидните лъжци в групата. Освен това съставяхме списък на свидетелите, за които бе най-вероятно да се разприказват при по-голям натиск. Сменяхме хората, които ги разпитваха, изпращахме ги в килиите, после ги викахме отново точно когато се унасяха в сън, разпитвахме ги по двойки.