— Трябват ни само нови гумени маркучи — заяви единият от детективите, докато чакахме да доведат Ан Ело от килията й за шести път онази вечер. Той се казваше Мичъл Самс и бе към петдесетте, чернокож, ужасно пълен, но твърд, ефективен и адски циничен.
Когато доведоха отново Ан Ело в стаята за разпити, тя изглеждаше като сомнамбул. Или зомби. Очите й бяха хлътнали и с огромни тъмни кръгове под тях. Устните й бяха напукани и със засъхнали следи от кръв.
Самс я подхвана:
— Добро утро, красавице. Радвам се да видя пак призрачно бялото ти лице. Изглеждаш адски зле, скъпа. И като го казвам, се старая да съм мил. Някои от приятелите ти, включително жалкото ти гадже, вече пропяха тази вечер.
Момичето обърна безизразните си очи към тухлената стена.
— Явно ме бъркате с някого, на когото му пука — каза тя.
Реших да изпробвам една идея, която се въртеше в главата ми през последния един час. Бях я приложил вече на неколцина от другите задържани.
— Знаем за новия Господар — казах на Ан Ело. — Той се е върнал в Калифорния. Не е тук да се погрижи за вас. Не може да ви помогне, нито да ви навреди.
Лицето й остана безизразно и невъзмутимо, но тя скръсти ръце. Свлече се леко на стола си. Устните й отново кървяха, вероятно ги беше прехапала.
— На кого му пука. Не и на мен.
Точно тогава един изморен на вид детектив от нюорлиънската полиция нахълта в стаята, където с Мичъл Самс разпитвахме Ело. Детективът имаше тъмни петна от пот под мишниците на бледосинята си риза. Брадата му беше видимо набола. Изглеждаше не по-малко изтощен от самия мен.
— Станало е още едно убийство — каза той на Самс. — Още един обесен.
Ан Ело бавно и ритмично започна да ръкопляска.
— Супер — каза тя.
78.
Карах към местопрестъплението сам, чувствах се все по-дистанциран и като в сън. Зъбните колела в главата ми се въртяха бавно и методично. Какво следваше оттук нататък? Нямах никаква идея. Боже, колко бях скапан!
Къщата бе допълнителна постройка в едно от историческите имения в Гардън Дистрикт, малка двуетажна къща с балкон на втория етаж. Приличаше на уютен домашен пансион. Бе заобиколена от магнолии и бананови дървета. Също и от красива ограда от ковано желязо, каквито се срещаха във Френския квартал.
Около половината полицаи в Ню Орлиънс вече бяха там. Имаше и две линейки с включени сигнални светлини. Заедно с нас започваха да пристигат и репортерите — късната смяна.
Детектив Самс бе пристигнал на местопрестъплението няколко минути преди мен. Той ме посрещна в коридора пред спалнята на втория етаж, където бе станало убийството. Интериорът на къщата бе изпипан до най-малкия детайл на всяка повърхност — тавани, парапети, корнизи, врати. Собственикът се бе грижил за къщата, която бе пълна със сувенири от карнавала Марди Грас. Пера и мъниста, шарени маски и костюми бяха окачени по стените.
— Това е по-лошо, отколкото си мислехме — каза Самс. — Тя е от нашите, казва се Морийн Кук, детектив от Нравствения, но помагаше по случая с Даниъл и Чарлз. Почти всички от отдела й бяха включени.
Самс ме заведе в спалнята на детектив Кук. Беше малка, но приятна, с таван, боядисан в небесносиньо. Някой ми беше казал веднъж, че цветните тавани пречат на крилатите насекоми да свиват гнезда по тях.
Морийн Кук бе червенокоса, висока и слаба, вероятно малко над трийсетгодишна. Беше обесена на босите си крака и висеше от полилея. Ноктите й бяха лакирани в червено. Беше гола, с изключение на една тънка сребърна гривна на китката й.
По цялото й тяло имаше следи от стичаща се кръв, но на пода, нито някъде другаде, нямаше локви кръв.
Приближих се до нея.
— Тъжна работа — прошепнах аз. Един изгаснал човешки живот — просто така. Още един мъртъв детектив. — Погледнах Мичъл Самс. Той чакаше да заговоря пръв. — Това може да не е дело на същите убийци — казах, като поклатих глава. — Следите от ухапванията ми се струват различни. По-повърхностни са. Нещо се е променило.