— Господаря тук ли е сега? — попита тя. — Къде сме ние?
Уилям продължи да я гледа изпитателно. Той определено бе много прелъстителен. Отвратителен. Наведе се още по-близо до нея.
— Вие сте детективът. Дали Господаря е тук? Къде сте вие? Кажете ми.
Джамила усети, че й се повдига. Трябваше й повече въздух.
— Защо сме тук? — попита тя. Искаше да ги кара да говорят, да ги ангажира в разговора възможно най-дълго.
Уилям сви рамене.
— О, ние открай време сме тук. По-рано това беше комуна — калифорнийски хипита, наркотици, музиката на Джони Мичъл. Родителите ни бяха хипита. Бяхме изолирани от всякакъв друг начин на живот и мислене, така че зависехме един от друг. Двамата с брат ми сме невероятно близки. Но всъщност не сме никои. Тук сме, за да служим на Господаря.
— Господаря също ли е живял винаги в комуната? — попита тя.
Уилям поклати глава и я изгледа сериозно.
— Тук винаги е имало вампири. Те се отделиха, оставиха останалите. Човек се присъединява към тях, а не обратното.
— Колко са на брой?
Уилям погледна Майкъл, сви широките си рамене и двамата се засмяха.
— Легиони. Ние сме навсякъде.
Изведнъж Уилям изръмжа и се хвърли към гърлото й. Джамила не се сдържа и изпищя.
Той спря на сантиметри от нея, като продължаваше да ръмжи като диво животно. После Уилям измърка тихо. Дългият му език облиза бузата й, устните, клепачите. Тя не вярваше, че това се случва с нея.
— Ще те обесим с краката нагоре и ще изпием и последната ти капка кръв. А най-удивителното е, че на теб ще ти е приятно да умреш. Това е истински екстаз, Джамила.
83.
Върнах се във Вашингтон и си взех така необходимия ми почивен ден. Защо не? Напоследък не прекарвах достатъчно време с децата, а и в крайна сметка беше събота.
Следобеда Деймън, Джени и аз отидохме в галерия „Коркорън“. Отначало малките бесове яростно се възпротивиха на идеята за това посещение, но щом влязоха в Палата на златото и светлината, изпаднаха в транс. Не искаха да си тръгнат. Типично за тях.
Когато най-после се прибрахме у дома към четири часа, Нана ми каза да се обадя на Тим Брадли от „Сан Франциско Икзаминър“. Хайде стига. Този случай няма ли край? Сега пък трябва да звъня на приятелчето на Джамила.
— Много е важно да се обадиш. Такова е съобщението — каза Нана. Тя печеше два черешови пая. Напомняше ми колко е хубаво човек да си е вкъщи.
В Калифорния беше един часът. Обадих се на Тим Брадли в офиса му. Той веднага вдигна.
— Брадли.
— Обажда се детектив Алекс Крос.
— Здравейте. Надявах се да се обадите. Аз съм приятел на Джамила Хюз.
Това вече ми беше известно. Прекъснах го:
— Всичко наред ли е с нея?
— Защо задавате този въпрос, детектив Крос? Вчера тя замина за Санта Крус. Знаехте ли за това?
— Спомена ми, че може да го направи. Някой тръгна ли с нея? — попитах. — Казах й да вземе някого със себе си.
Отговорът му беше рязък и оправдаващ се.
— Не. Както Джамила винаги казва, тя е голямо момиче и може да се оправя сама. Освен това ходи въоръжена.
Намръщих се и поклатих глава.
— И какво става? Нещо случило ли се е? Има ли проблем?
— Не е задължително да има. Тя е винаги много внимателна и точна. Просто не съм се чувал с нея, а тя обеща да ми се обади. Снощи. Потърсих ви още преди четири часа. Малко съм разтревожен. Сигурно не е нищо. Но реших, че вие знаете най-добре… с този особен случай.
— Тя често ли прави такива неща? — попитах го.
— Да се занимава с някое разследване в почивния си ден? Да. Такава си е Джам. Но със сигурност би ми се обадила, щом е обещала.
Не исках да го разстройвам допълнително, но вече бях силно разтревожен. Сетих се за двете си предишни партньорки. И двете бяха убити, и двете убийства бяха останали неразкрити. Мислителя твърдеше, че е убил Бетси Кавалиър. Също и детектив Морийн Кук в Ню Орлиънс. Ами инспектор Джамила Хюз?