Спринтирах с всичка сила. Оглеждах се за братята. И за Господаря.
Напредвах към Джамила. Тя разтриваше китката си. Освен това трепереше, така че веднага я завих с якето си.
— Добре ли си?
— Не съм сигурна. Провесиха ме на една греда, Алекс. Каква невероятна сцена. Не можеш да си представиш. Мислех, че съм мъртва. — Очите й бяха пълни със сълзи.
— Къде е Господаря? — попитах.
— Може би още е вътре. Мисля, че има и друг изход.
— Не мърдай оттук. Ще огледам.
Тя поклати глава.
— В никакъв случай. Време е за разплата. Идвам с теб.
88.
Двамата с Джамила претърсихме къщата, после проверихме и една отделна пристройка, използвана като спално помещение. Не открихме никого, нямаше жива душа, Уилям и Майкъл Алигзандър бяха изчезнали. Нямаше го и мистериозния Господар. Джамила още трепереше, но отказваше да се върне.
— Сигурен ли си, че братята не са излезли отпред заедно с останалите? — попита тя. — Двама руси мъже с конски опашки?
— Ако са излезли, Кайл вече ги е пипнал. Но не мисля, че бяха там. Да проверим онази барака. Знаеш ли какво има там?
Тя поклати глава.
— Не ме разведоха на обиколка из имота, когато пристигнах. Направо ме пъхнаха в тъмницата. После ме оставиха да вися, така да се каже.
Рязко отворих вратата на бараката и видях нагреватели и водна помпа. Вътре миришеше силно на урина. Една мишка изтърча към някаква дупка на стената. Примигнах и поклатих глава при вида на гледката, която се разкри пред очите ми. Две завързани тела, проснати до далечната стена. Бяха тийнейджъри, момчета. И двамата бяха голи, ако не се брояха няколкото халки по лицата и гърдите им.
Наведох се над тях и ги огледах по-внимателно.
— Приличат ми на бездомници. Кръвта е източена от телата им. — Имаше следи от ухапвания — не само по вратовете им, но и по лицата и крайниците. Кожата и на двамата беше бяла като платно.
Отместих поглед от замъглените очи, които се взираха невиждащо в мен. Вече не можехме да им помогнем с нищо. Забелязах червеникавокафяв капак на пода между прашните машини, които осигуряваха вода, топлина и вероятно вентилация на ранчото.
Прекосих помещението и се наведох, за да го огледам по-добре. Капакът бе разместен леко, така че успях да го издърпам.
Тъмнина. Тишина. Какво друго имаше там долу? Кой още беше там?
Погледнах Джамила, после насочих лъча на фенера си към дупката. Тя бе достатъчно широка, за да може човек да мине през нея. Видях метални стъпала. Тунел.
После видях отпечатъци от стъпки в прахоляка долу. Няколко чифта.
— Иди кажи на Кайл — обърнах се към Джамила. — Извикай помощ.
Джамила вече вървеше към вратата. Побягна. Взрях се в пропастта и се запитах дали някой не ме гледа, скрит в тъмнината.
89.
Чаках докато можех да се стърпя, после бавно се спуснах в черната дупка. Промуших се с лекота и започнах да слизам по тежката метална стълба.
Имаше няколко стъпала, стръмни и опасни. Насочих фенера надолу. Различих пръстен под и деформирани ламаринени стени. Крушките на тавана бяха счупени. Пред мен се простираше тесен тунел.
Не чух никакви звуци в далечината, така че тръгнах напред в тунела. Движех се бавно и внимателно. Държах фенера в едната си ръка и глока в другата. Постоянно се обръщах назад да видя дали Кайл и Джамила се задават. Къде се бавеха?
Видях един захвърлен труп малко по-надолу в тунела. Поех си дъх и насочих светлината към него.
Едно око се взря в мен.
Това, което гледах, беше малък елен. От него бяха останали само главата и предната част от тялото. Спомних си, че бях чел, че тигрите ядат плячката си, като започват от бутовете. Изяждат всичко, дори костите. В прахта имаше още размазани отпечатъци от стъпки. Приличаха ми на отпечатъци от двама души, но не можех да бъда сигурен на слабата светлина. Имаше и по-малки следи — от животно, може би от лапите на тигъра. О, боже!
Продължавах да се движа, като се опитвах очите ми да се приспособят към полумрака. Навсякъде по пода имаше парчета стъкло. Някой нарочно беше счупил крушките на тавана на тунела.