Уилям Алигзандър стоеше на разстояние и гледаше по-малкия си брат със смесица от любопитство и страхопочитание. Майкъл бе красив мъж — дете, невероятно грациозен и атлетичен, изключително силен. Носеше черна тениска и бледосини шорти. Вече бе метър и деветдесет и тежеше осемдесет и три килограма. Беше съвършен. Всъщност и двамата бяха.
Уилям се отдалечи, загледан в пищно зелените хълмове в далечината. Тук му харесваше. Бе красиво и спокойно, тук имаше свободата да прави всичко, което пожелае.
И вътре в него бе съвсем тихо — това изкуство все още не бе овладял напълно.
Когато двамата с Майкъл бяха още малки, цялата тази област бе комуна. Майка им и баща им бяха хипита, постоянно експериментираха, обичаха свободата, вземаха огромни количества наркотици. Те бяха внушили на момчетата, че външният свят е не само опасен, но и напълно погрешен. Майка им бе научила Уилям и Майкъл, че няма нищо лошо в това да правят секс с всекиго, включително и с нея, стига да има взаимно съгласие. Братята бяха спали с майка си и баща си и с мнозина други в комуната. Кодексът на личната им свобода не доведе до нищо добро, защото и двамата се озоваха в затвора. Арестуваха ги за кражба, но обвинението включваше и упражнено насилие и това ги изпрати зад решетките. Подозираха ги, че са извършили много по-сериозни престъпления, но не можаха да докажат нищо.
Докато Уилям се взираше в хълмовете, се наслаждаваше на идеята за свободния ум. Ден след ден той се отърсваше от тежестите на миналото си. Скоро нямаше да е обременен с фалшив морал или етика или някое от другите тъпи ограничения, натрапвани от цивилизования свят.
Приближаваше се все повече към истината. Майкъл също.
Уилям бе на двайсет години. Майкъл бе само на седемнайсет.
Убиваха заедно от пет години и ставаха все подобри в това.
Бяха непобедими.
Безсмъртни.
11.
Същата нощ двамата братя излязоха на лов в градчето Мил Вали, окръг Марин. Мястото бе красиво, ниски планини, обрасли с големи вечнозелени дървета и евкалипти. Къщата от секвоя бе на около стотина метра нагоре по един стръмен каменист склон, който двамата изкачиха с лекота. Тухлена алея водеше към двойната дървена врата.
— Трябва да заминем за известно време — каза Уилям на Майкъл, без да се обръща назад. — Господаря ни възложи мисия. Сан Франциско бе само началото.
— Отлично — каза Майкъл и се усмихна. — Това, което направихме там, много ми допадна. Кои са хората, които живеят в тази красива скъпа къща?
Уилям сви рамене.
— Просто плячка. Не са никои.
Майкъл се нацупи.
— Защо не искаш да ми кажеш кои са?
— Господаря каза да не говорим и да не водим котката.
Майкъл не зададе повече въпроси. Подчиняваше се на Господаря безпрекословно.
Господаря му казваше как да мисли, чувства и действа.
Господаря не се отчиташе пред никого, никой не стоеше над него.
Господаря презираше външния свят също като тях.
Това място определено принадлежеше на външния свят. Голямата къща имаше всички белези: грижливо поддържани градини, които се поливаха ежедневно, малко езерце, пълно с японски шарани, тераси на няколко нива, които водеха към голяма къща с повече от десет стаи — в която живееха само двама души. Можеше ли човек да е по-противен?
Уилям тръгна право към входната врата и Майкъл го последва. Антрето бе високо шест метра, имаше абсурдно натруфен кристален полилей и спираловидно стълбище, водещо към небето.
Откриха двойката в кухнята — приготвяха си късна вечеря. И двамата участваха в готвенето като добри душици, каквито бяха.
— Юпитата си играят — каза Уилям и се усмихна.
— Уха! — възкликна мъжът и вдигна високо и двете си ръце. Беше около метър и деветдесет и здраво сложен. Помагаше за приготвянето на вечерята, като миеше някакви зеленчуци на мивката.
— Какво, по дяволите, си мислите, че правите вие двамата? Я да излезем навън да се разберем.
— Ти си адвокатката, която създава проблеми — каза Уилям и посочи жената. Тя бе малко над трийсетте, с къса руса коса, високи скули, слаба, с малки гърди. — Дойдохме за вечеря.
— И аз съм адвокат — обади се напереният мъж. — Не мисля, че вие двамата сте поканени. Сигурен съм в това. Махайте се! Чувате ли? Хайде, тъпанари, хващайте си пътя!