Директорът Бърнс каза още няколко думи за обществената безопасност и мащабността на издирването. Благодари ми многословно за участието. Докато стоях до него, продължавах да гледам право в камерите. Знаех, че Кайл ще ме види. Бях сигурен, че тази част от изпълнението ми ще го вбеси.
Изпращах на Кайл ясно послание и предизвикателство.
Ела и ме хвани, ако можеш. Вече не си Мислителя, сега аз съм силният.
109.
Сега трябваше да чакам.
Посетих Нана и децата рано на следващата сутрин.
Леля Тиа има малка къщичка, боядисана в жълто и с бели алуминиеви капаци на прозорците. Намира се на тиха уличка в Чапъл Гейт. Леля ми определя мястото като „провинция“. Докато карах към къщата, не забелязах следи от присъствието на ФБР, което беше добър знак. Добре се справяха с работата си.
Специалният агент, който отговаряше за охраната на семейството ми, се казваше Питър Швайцер. Имаше отлична репутация. Швайцер ме посрещна на входната врата и ми представи други шестима агенти, които се намираха вътре в къщата на Тиа.
Когато най-после се уверих в надеждността на охраната, отидох да видя Нана и децата.
— Здравей, тате! Здрасти, татко! Здравей, Алекс. — Всички се радваха да ме видят, дори и Нана. Тъкмо закусваха в кухнята и Тиа бе заета да прави палачинки и да пържи наденички. Тя протегна ръце да се прегърнем, после всички се скупчиха отгоре ми и не искаха да ме пуснат. Трябва да си призная, че това ми беше приятно, имах нужда от тези прегръдки.
— Не могат да ти се наситят, Алекс — засмя се Тиа и плесна с ръце, както правеше винаги.
— Защото не го виждаме достатъчно често — подразни ме Деймън.
— Много скоро ще приключим този случай — казах аз, надявайки се да е вярно, макар да не бях напълно убеден. — Поне вие си прекарвате чудесно — засмях се аз и прегърнах отново Тиа.
Закусих с тях и останах в къщата на леля си малко повече от час. През цялото време не млъкнахме нито за миг, но само веднъж споменахме сегашната сложна и плашеща ситуация.
— Кога ще можем да се приберем вкъщи? — попита Деймън.
Всички впериха погледи в мен в очакване на отговора ми. Дори малкият Алекс ме гледаше.
— Няма да ви лъжа — казах накрая. — Трябва първо да заловим Кайл Крейг. После ще можем да се приберем у дома.
— И ще бъде както преди? — попита Джени.
Разпознах коварния въпрос.
— Още по-хубаво от преди — казах й. — Скоро ще направя някои големи промени. Обещавам ви.
110.
Потеглих за Шарлът, Северна Каролина, с полета от Вашингтон в десет часа. Отивах там, за да се срещна с членовете на семейство Крейг. Може би и Кайл беше там. Това нямаше да ме изненада.
Баща му Уилям Крейг бе предпочел да не си бъде вкъщи, когато пристигнах в имението, където Кайл и братята му бяха израснали. Къщата бе от камък и дърво и бе разположена в ранчо от над сто и шейсет декара пасбища за отглеждане на коне. Някой от персонала ми спомена, че давали над петнайсет долара на метър само за боядисването на белите огради около пасбищата.
Говорих с Мириам Крейг на задната веранда, която гледаше към градини с диви цветя и каменист поток. Тя владееше напълно емоциите си, което ме изненада, макар че може би не би трябвало. Госпожа Крейг ми разказа доста за семейството си.
— Двамата с бащата на Кайл нямахме никаква представа, дори не сме подозирали за тази тъмна страна на характера му, ако тези ужасни обвинения са истина — каза тя. — Кайл винаги е бил дистанциран, резервиран, интроспективен, така да се каже, но не е правил нищо, което да ни подскаже, че може да е толкова дълбоко разстроен. Справяше се добре в училище, беше добър спортист. Кайл дори свири на пиано, и то чудесно.
— Не съм знаел, че свири на пиано — казах аз, като си спомних, че Кайл често коментираше моите умения на пианото. — Вие с баща му казвахте ли му, че сте доволни, че се справя толкова добре — в училище например? В спорта? Подозирам, че момчетата се нуждаят да чуват такива похвали доста повече, отколкото ние осъзнаваме.
Госпожа Крейг се засегна.
— Той изобщо не искаше да ги слуша. Казваше: „Знам“ и отказваше да говори с нас. Сякаш го разочаровахме, че му казваме нещо очевидно.
— Братята му по-добре ли се справяха от него в училище?
— По отношение на оценките — да, но и тримата бяха отлични ученици. Повечето учители казваха, че Кайл е по-задълбочен. Мисля, че той имаше най-висок коефициент на интелигентност — сто четирийсет и девет, ако си спомням правилно. Той съзнателно не се стараеше еднакво по всички предмети. Беше много упорит и с много силна воля още от съвсем малък.