Събранията на отряда започваха точно в четири часа всеки първи и трети четвъртък от месеца, освен ако децата не бяха някъде на лагер. Майорът беше убеден, че мястото на бойскаутите е в гората и че те трябва да прекарват там колкото се може повече време. Всеки месец той планираше дълго пътуване през уикенда, като потегляха в петък възможно най-рано след училище и се връщаха в неделя следобед. Отрядът се събираше в четвъртък преди пътуването най-вече за да уточнят окончателно подробностите и да получат последни наставления от майора.
Тео обожаваше тези излети. Баща му не обичаше да прекарва много време на открито, затова скаутството беше възможност Тео да участва в походи, да лови риба, да придобие умения за живот на открито и да се потопи в природата. Родителите му насърчаваха участието му в отряда на бойскаутите, защото Тео беше единствено дете и вероятно трябваше някой да му помогне мъничко, да го научи да споделя, да усвои полезни умения, свързани с работата в екип, с дисциплината и организацията.
Този уикенд отрядът щеше да ходи на езерото Марло, любимото им място. Беше голямо изкуствено езеро, оградено от стръмни възвишения, на два часа път от Стратънбърг. Майорът постоянно търсеше нови места за лагеруване и отрядът се местеше, но на езерото Марло се чувстваха у дома си. В четвъртък преди деня на отпътуването майор Лудвиг откри събранието, премина през дневния ред и после се срещна с водачите на патрулите.
Отряд 1440 в момента имаше пет патрула — «Пантера», «Гърмяща змия», «Рейнджър», «Глиган» и «Сокол» — и всеки патрул се състоеше от седем–осем момчета. Тео беше водач на патрул «Сокол», затова беше негово задължение да провери палатките, екипировката и оборудването и най-вече да се увери, че имат достатъчно храна за уикенда. Той разпредели задачите — готвене, чистене, поддържане на лагерния огън, почистване на тоалетната, събиране на дърва и още десетина други.
Майорът прегледа менюто и разпределението на работата и обсъди планираните за уикенда събития. Събранията преди лагеруване бяха много по-вълнуващи от другите и момчетата с нетърпение очакваха заминаването. Бяха по-шумни от обикновено и не изпълняваха незабавно нарежданията на майора. В пет и половина той закри събранието и пусна скаутите да се прибират.
Майорът очакваше неизменно присъствие, затова Тео не беше пропуснал нито едно събрание. Същото важеше и за още едно дете, Харди Куин, негов приятел от училище, осмокласник от друга паралелка. След събранието Харди причака Тео до стойката, където бяха оставени няколко велосипеда.
— Тео, имаш ли минутка? — тихо попита Харди и се озърна, за да се увери, че никой не ги чува.
— Разбира се, какво има?
— Нали познаваш добре законите?
— Отчасти да. Родителите ми са адвокати и ми позволяват да стоя в кантората им. Понаучих някои неща, свързани с правото.
— И аз така чувам. — Харди отново се озърна, сякаш криеше срамна тайна.
На Тео непрекъснато му се случваха такива неща. Някой приятел от училище току ще отиде при него и ще рови с крак в прахта, търсейки точните думи, за да опише правен проблем, който Тео евентуално да анализира и по който да го посъветва. И Тео винаги се притичваше на помощ, особено на свестни момчета като Харди.
Според плана на майора двамата щяха да станат орлета след около година. В момента Тео имаше двайсет и три значки за умения. Харди имаше двайсет и четири. Тео беше водач на патрул «Сокол», а Харди — на «Пантера».
— И така, сигурно си чувал за новия обходен път край града.
— Да, гледах за него снощи по новините.
— Вчера баба и дядо получили по пощата известие, че щатът възнамерява да вземе фермата ни до Ред Крийк, защото пътят ще мине оттам. Става дума за ферма от сто акра, която е на семейството ми от средата на деветнайсети век, когато един от прапрадядовците ми купил земята. А сега щатът ще ни я отнеме, за да построи обходен път.
— Непрекъснато се случват такива работи — отговори Тео. — Нарича се суверенно право на държавата да отчуждава частна собственост.
— Моля?
Приближиха се други двама скаути, за да вземат велосипедите си. Харди замълча. След няколко секунди Тео попита:
— Това твоето колело ли е?
— Аха.
— Добре. Да отидем в кабинета ми и да поговорим.