— Баща ти е прав, Тео. Напускането не е решение. Не всичко в живота е честно, а не може да се отказваш всеки път когато ти се случи някоя несправедливост.
— Но аз не съм направил нищо нередно — възпротиви се Тео. — Всичко стана за секунди. Не можех да го предотвратя.
— И какво от това? — попита баща му. — Твоят скаут-мастер е на друго мнение. Той е водачът, той е началникът, той е човек, на когото ти се възхищаваш и който също те цени. Не можеш да ме убедиш, че майор Лудвиг би се отнесъл несправедливо към теб, Тео. Нито към когото и да било.
— Тео, ти самият си повтарял много пъти, че отрядът има късмет с такъв чудесен скаут-мастер — добави майка му. — Този път не си на неговото мнение. Той отговаря за четирийсет деца, които са далече от дома на дълъг уикенд. Това е голяма отговорност и майорът се нагърбва с нея всеки месец. За него напрежението е огромно. Сега едно дете е пострадало, а когато нещо се обърка, търсят отговорност на най-високопоставения. Родителите на Пърси ще обвиняват майора, целия отряд и вероятно всички бойскаути в Америка.
— Може би дори ще започнат съдебно дело — успя да вметне господин Буун.
Госпожа Буун продължи:
— Помисли какво ще стане следващия път, когато група скаути са на излет в гората и се натъкнат на отровна змия. Ще си спомнят този случай. Водачите на патрула ще побързат да оттеглят хората си и може би никой няма да пострада.
На което Тео отговори:
— Или пък пак Пърси ще е замесен и ще го ухапе друга змия.
Господин Буун вдигна вестника си, все едно се налагаше да продължи да чете.
— Решението на проблема не е да се откажеш, Тео. Остани, бъди твърд, постарай се двойно повече да спечелиш нови значки и покажи на майора, че умееш да изтърпяваш наказания. — С тези думи Уудс Буун се скри зад спортните страници.
Госпожа Буун се отнесе малко по-състрадателно.
— Тео, ако се откажеш, ще съжаляваш до края на живота си. Човек е млад само веднъж, това е единственият ти шанс да постигнеш успех като бойскаут. Досега ти беше забавно, чувстваше се много удовлетворен, затова не позволявай един лош епизод да развали всичко. Двамата с баща ти ще бъдем дълбоко разочаровани, ако се откажеш.
Тео нерядко се учудваше как родителите на другите деца бързат да се намесят и да създадат проблем. Изпращаха имейли на учителите, с които се оплакваха за едно или за друго. Тормозеха треньорите след тренировка и дори след спортните срещи, ако еди-кой си не е играл достатъчно. Влетяваха без предупреждение в кабинета на госпожа Гладуел и защитаваха децата си дори когато те очевидно бяха допуснали грешка. Заплашваха със съд, ако синът им бъде изключен от отбора или от мача или ако дъщеря им не стане мажоретка.
В момента му се искаше да бе получил малко повече подкрепа от своите родители. А те вече и двамата отново се бяха зачели. Джъдж се беше нахранил и спеше с изплезен език. Никой не искаше да слуша Тео, затова той се качи горе да убие времето пред лаптопа си.
В понеделник сутринта Тео не се вълнуваше от началото на новата учебна седмица, и то с основание. Когато седна на чина си за часа на класния в осем и четирийсет, вече десетина пъти го бяха попитали за прословутото ухапване от змия.
Изглежда, майката на Пърси беше снимала пострадалото си дете, докато лежеше в болницата в Нотсбърг. На снимката се виждаше усмихнатото и глуповато лице на Пърси, но централно място заемаше босият му подут крак. Наистина беше като балон. Подобно на всички умни хора, които искат да споделят личния си живот със света, майка му беше публикувала снимката на Пърси на неговата страница във Фейсбук и тя или някой друг беше добавил кратко описание как храбрият скаут влязъл в схватка с «дълъг два метра и половина медноглав щитомордник» и неговите «остри като ками» зъби.
Разбира се, за вина на Пърси и дума не можеше да става. Изобщо. «Неидентифициран» член на патрул «Сокол» беше обвинен, че е бутнал и спънал горкото момче така, че то да падне точно върху змията, която беше описана и като «необичайно нападателна». Докато четеше историята, човек оставаше с впечатлението, че Пърси си е вършел своето и дори не е забелязал змията наблизо.
Снимката беше публикувана в неделя вечерта, докато Тео четеше книга и беше зарязал лаптопа си. В понеделник сутринта той май беше единственото дете в училище, което не я беше виждало. Всички шушукаха по коридорите във връзка със случилото се и когато се разнесе звънецът за първия час, вече бяха плъзнали слухове, че горкият Пърси може да изгуби крака си.
Момчето се превръщаше в легенда. От триста и двайсетте ученици в училището той единствен беше станал жертва на ухапване от отровна змия. Пърси Диксън се беше прочул, и то не защото беше постигнал нещо.