Спуснаха се надолу по склона и след броени минути спряха пред къщата. Бабата на Харди, госпожа Бевърли Куин, ги чакаше на верандата с чиния орехови сладки и вода с лед. Харди представи приятелите си и Джъдж, а възрастната жена остана при тях, докато ядяха. Дядото на Харди «се мотаел» в хамбара с трактора според жена му. Не отвориха дума за обходния път — темата явно им беше толкова неприятна, че не искаха дори да я обсъждат. Тео гризеше една ореховка, поклащаше се лекичко на стария люлеещ се стол и се възхищаваше на безукорно боядисаната веранда, на висящата папрат, на лехите с цветя, на бялата дъсчена ограда около предния двор. После се опита да си представи как няколко булдозера унищожават всичко това. Самата мисъл му се стори страшно мрачна, дори жестока.
Момчетата благодариха на възрастната жена за сладките и побързаха да отидат да ловят риба. В една барака зад къщата намериха огромно разнообразие от въдици и макари, а също и корда, кутии с принадлежности, футболни и волейболни топки, комплекти за бадминтон, фризбита, две канута, четири каяка и дори стикове за голф.
— Тук много се забавляваме — каза Харди.
Твърдеше, че има единайсет братовчеди в района на Стратънбърг, а също лели, чичовци и приятели, близки като роднини, и че всички те прекарват много време в семейната ферма.
Избраха си три въдици и макари, а Харди пъхна малка кутийка с такъми в раницата си. Отново яхнаха велосипедите и се понесоха по тясна пътека, която се виеше през гъста гора. Десет минути след като потеглиха от къщата, се озоваха на брега на Ред Крийк.
— Това е най-хубавото място във фермата — заяви Харди, докато вадеше кутийката с такъмите. — Тук са най-страхотните костури в областта.
Тео развърза кучето и Джъдж скочи във водата. Реката беше широка и водата се плискаше по скалите на отсрещния бряг.
— Постоянно идваме тук и спим в палатки — каза Харди.
— Красиво е — отбеляза Тео. — Може ли да покараме каяци?
— Може би по-късно — отговори Харди. — Има добри бързеи точно зад онзи завой, които са доста буйни за кану. Но с каяци ги преминаваме непрекъснато.
Като единствено дете, което живееше само в града, Тео малко завиждаше на Харди и на голямото му семейство за тази обширна земя с многобройни забавления. Фермата му приличаше на голям увеселителен парк, но с истински, а не с изкуствени атракции.
Харди стоеше на една скала, надвиснала на около три метра над водата, и вече два пъти беше заметнал въдицата, когато неочаквано забеляза нещо в далечината.
— Какво ли е това? — запита се той на глас.
— Кое? — попита Уди.
Харди посочи и каза:
— Погледнете до онези дървета надолу по склона. Има някакви хора.
Тео и Уди се покатериха на издадената скала и застанаха до Харди, чийто тон не оставяше никакво съмнение, че е притеснен. И наистина, от отсрещната страна на реката, на около седем-осемстотин метра от момчетата, няколко мъже се бяха скупчили край един пикап.
— На наша земя са — заяви Харди.
— Какво правят? — попита Тео.
— Не знам, но нямат работа тук — отговори Харди.
— Да бяхме си взели бинокли! — съжали Уди.
— По-добре да отидем да проверим — предложи Харди и момчетата забравиха за риболова.
Тео би оставил нещата така — хората, изглежда, не правеха нищо нередно, — но той не разбираше колко много семейство Куин ценят земята си и нейното уединение.
Тримата се метнаха на колелата.
— След мен — каза Харди.
Джъдж, целият вир-вода, хукна подир Тео, който следваше Уди. Изминаха кратко разстояние и прекосиха потока по стар пешеходен мост, широк едва колкото да минат велосипедите, после профучаха по черен път и наближиха мъжете.
Бяха четирима — трима по-млади и един по-възрастен, най-вероятно шефът. Имаха голям пикап с надпис «Стратегически проучвания» по вратите на кабината. Недалече от пикапа започваше редичка забити в земята колчета, на всяко от които беше вързана червена панделка.
— Какво искате, момчета? — попита по-възрастният мъж.
Харди слезе от колелото и се приближи към тях.
— Какво търсите тук?
— Това не ти влиза в работата, хлапе.
— А може би ми влиза. Тази земя е на моето семейство. Кой ви позволи да дойдете?
Тримата по-млади мъже се засмяха на въпросите. Тео ги изгледа — бяха доста едри, с мръсни ризи и бради и като цяло с вид на хора, които водят труден живот и изобщо не гледат да странят от неприятности.
— Не ми се прави на умник, момче — предупреди го по-възрастният мъж.
— Как се казвате? — изстреля Харди.
— Уилис. А ти?
— Харди Куин. Семейството ми притежава тази земя от сто години.