— Ами поздравления — подсмихна се подигравателно Уилис. — Скоро щатът ще стане собственик.
Забележката му развесели другите трима и те отново се разсмяха, като този път пристъпиха напред, по-близо до задната част на пикапа, където Уилис стоеше на около три метра от Харди. Тео направи крачка към тях и каза:
— Той ви зададе въпрос. Кой ви разреши да навлезете в тази земя?
— Щатът — изръмжа Уилис срещу Тео, който бързо го парира:
— Да, но щатът още не владее този имот.
— Цяла банда умници! — обърна се Уилис към хората си и после каза на Харди и Тео: — Вижте, момчета, просто правим малко предварително проучване за обходния път, това е всичко. Компанията ни има договор с щата и ни изпратиха тук. Защо не се успокоите и не се занимавате с вашите неща? Ние си вършим работата и не притесняваме никого.
— Притеснявате мен, защото нямате разрешение да сте тук — изстреля в отговор Харди.
А Тео, адвокатът, бързо добави:
— Навлезли сте незаконно в частен имот, ясно ли ви е? Това е престъпление. Може да отидете в затвора.
Най-ниският от тримата по-млади мъже направи крачка към Тео и каза:
— Ау, този е голям всезнайко! Много телевизия гледаш, хлапе.
— Или просто умея да чета — сряза го светкавично Тео.
Дребосъка пребледня и стисна юмруци. Уди пристъпи до Тео, а Джъдж застана в краката му. Положението беше напрегнато и необичайно. Три тринайсетгодишни момчета и едно куче се бяха изправили срещу четирима възрастни.
Изглежда, бяха в задънена улица. Мъжете отказваха да си тръгнат, а момчетата не отстъпваха.
На Тео му хрумна нещо, което много бързо можеше да се окаже катастрофално. Той бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и каза:
— Ще се обадя на деветстотин и единайсет. Ще повикаме полицията на помощ.
— Прибери телефона, хлапе — развика се Уилис. — Няма да се обаждаш на полицията!
— Мога да се обадя на когото си поискам — отговори Тео. — От къде на къде ще ми казвате на кого да се обаждам?
— Казах да прибереш телефона! — Дребосъка го стисна за ръката, разтърси я като обезумял, запрати телефона му в прахта и го блъсна на земята. — Глупак! — кресна той.
Уди и Харди бяха шокирани от тази проява на агресия и отстъпиха назад.
Джъдж обаче изобщо не се поколеба. Той нападна Дребосъка и за малко да го захапе за крака, преди онзи да го изрита. Джъдж изскимтя, после заръмжа и отново се метна към Дребосъка.
— Махни това куче от мен!
— Ела тук, Джъдж! — извика го Тео, изправяйки се на крака.
В този момент му се искаше Джъдж да беше четирийсеткилограмов питбул, обучен да напада, а не осемнайсеткилограмов пес, който се плаши от котки. Но не се плашеше от Дребосъка. Джъдж мълниеносно нападна за втори път и отново получи ритник. Той излая от гняв и безсилие, но пак се хвърли към Дребосъка.
Както скоро щяха да узнаят, името на третия мъж беше Лари, един от приятелите на Дребосъка. Лари неочаквано пристъпи напред с дълго метър и половина дървено землемерско колче в ръка и когато Джъдж отново нападна Дребосъка, Лари цапардоса кучето по тила. Тео изпищя, Харди кресна, а Уди грабна един камък. Насред прахоляка, хаоса и ужаса от случващото се Лари продължаваше да удря Джъдж, Дребосъка продължаваше да го рита, а момчетата се опитваха да реагират. Уди се втурна напред, но третият мъж го спъна. Той падна върху Тео. Харди се разкрещя:
— Остави кучето!!!
Тео най-сетне успя да се хвърли върху Джъдж, а отвратителният Лари го ръгна в гърба с колчето. Мъжете се хилеха, момчетата плачеха, а горкият Джъдж кървеше и скимтеше.
Мъжете отстъпиха.
Тео прегърна кучето си и нежно го вдигна. Цялата му глава беше окървавена, тялото му беше отпуснато.
— Кажи нещо, Джъдж — молеше го Тео през сълзи.
— Ще си платите за това! — кресна Харди към мъжете.
Тео хукна. Притискаше Джъдж към гърдите си и подмина велосипеда, защото знаеше, че няма да може да го кара и едновременно да държи кучето. Харди и Уди скочиха на колелата си и скоро настигнаха приятеля си, който тичаше зашеметен, със сълзи по бузите и кървави петна по ризата, притиснал Джъдж към сърцето си.
— Уди, ти остани с Тео. Аз ще избързам да доведа дядо.
— Добра идея — каза Уди и Харди отпраши.
— Жив ли е, Тео? — тихо попита Уди, като караше колкото се може по-близо до Тео.
Тео прехапа устна и отговори:
— Не знам, не помръдва.
От лакътя на Тео капеше кръв. Той тичаше с всичка сила.
14.
Харди и дядо му, господин Сайлъс Куин, пресрещнаха Тео и Уди, докато прекосяваха Ред Крийк. Тео беше целият потен и окървавен, а от стреса беше получил астматичен пристъп. Помпаше инхалатора си, надвесен над Джъдж, който не помръдваше. Господин Куин бързо вдигна кучето и го положи в каросерията на пикапа си.