Джъдж беше пес, чиято възраст и смесена порода щяха завинаги да си останат загадка. Беше изоставен от някого и прибран от Службата за контрол над животните. Бяха го закарали в приют, където го ваксинираха, хранеха го, грижеха се за него и го обявиха за осиновяване, но никой не го искаше. Активистите защитници на животните отдавна се бореха кучетата в кучкарника да не бъдат убивани, но оставаше печалната истина, че уличните кучета и котки са твърде много, а хората, които искат да ги осиновят — недостатъчно. След като прекараха шест месеца в кучкарника, общината нямаше друг избор, освен да «приспи» нежеланите животни. Шестте месеца на Джъдж бяха изтекли и броени часове го деляха от края.
Две години по-рано, когато Тео беше на единайсет години, беше отишъл в Съда за животни с баща си, за да помогне на един приятел, чиято немска овчарка беше ухапала пощальона за трети път. Съдът за животни, известен и като Котешкия съд наред с други имена, се намираше в приземието на съдебната палата, адвокатите го смятаха за най-нисшата инстанция в цялата правна система и повечето от тях го избягваха.
Съдия Йек работеше тук на хонорар и бе единственият юрист в града, склонен да се мотае в Съда за животни. По време на спора относно немската овчарка съдия Йек погледна Тео и каза:
— Тео, ти какво куче имаш?
Тео седеше зад баща си и се почувства поласкан, че го е разпознал съдия, макар и от Съда за животни. Изправи се и каза:
— Господине, аз нямам куче.
— Защо? Всяко дете трябва да има куче. — Съдия Йек изгледа господин Буун и заяви: — Уудс, не позволяваш ли на детето си да има куче?
Тео беше на седмото небе и не можа да сдържи усмивката си въпреки шините. Поне от година умоляваше родителите си да му вземат куче.
Господин Буун се смути и отговори:
— Господин съдия, обсъждаме го.
Както научи Тео по-късно, когато със съдия Йек се сприятелиха, съдията обичаше животните и не понасяше те да бъдат убивани. Той погледна към пристава и каза:
— Доведете песа.
Приставът излезе от една врата и след секунда се върна с кучето, което скоро щеше да получи името Джъдж. Йек каза:
— Погледни този красавец, Тео. От него ще излезе страхотен приятел, нали?
Красавецът погледна право към Тео, Тео погледна право към красавеца и в този миг се скрепи приятелството им. Джъдж стигаше до коляното на възрастен човек, тежеше осемнайсет килограма, имаше много от породата териер, гъста козина и големи кафяви очи и беше най-сладкото куче, което Тео беше виждал някога.
— Няма спор — отговори Тео.
— Какво ще кажеш, Уудс? — попита съдия Йек.
— Ами не знам.
— Е, договорихме се. Този приятел е в приюта от шест месеца, повече не може. Утре сутринта ще го приспят. Ако не го вземете, това е краят. Не е ли срамота?
Разбира се, че беше срамота. Тео си тръгна с кучето.
По-късно баща му каза, че съдия Йек бил известен с подобни номера — вкарвал някое нещастно куче или коте, което «ще загине», и го навирал на нищо неподозиращ човек в съда. Това била другата причина мнозина да странят от Съда за животни.
Когато се стъмни, госпожа Буун заяви доста строго, че е време Тео да се прибере у дома, макар и само за да се изкъпе, да си измие зъбите, да се преоблече и да хапне нещо. Господин Буун я подкрепи и двамата явно бяха решени да стане точно така. Тео обаче не отстъпваше.
— Няма да оставя Джъдж — настояваше той.
На фона на очертаващата се малка семейна свада влезе Айк и попита:
— Как е старият Джъдж?
— Държи се — каза Тео. — Чака ни дълга нощ.
— Е, снощи оцеляхме — отбеляза Айк с усмивка. — Сигурен съм, че ще изкараме с Джъдж още една.
— Ти ще останеш ли? — попита Тео.
— За нищо на света не бих пропуснал.
Накрая господин и госпожа Буун си тръгнаха. Стар се върна за нощната смяна. Доктор Кол прегледа кучето към осем часа вечерта, после си тръгна. Както винаги, щеше да чака на телефона.
Започна още една дълга нощ.
16.
На зазоряване в неделя сутринта двама полицаи почукаха на вратата на неголяма тухлена къща в провинцията на окръг Стратън, близо до Тафсбърг. Собственикът най-накрая се приближи до вратата и се поинтересува какво става. Когато го попитаха как се казва, отговори:
— Лари Самсън.
— В такъв случай сте арестуван — заяви единият полицай, а другият откачи белезници от колана си.
— Защо? — попита Самсън.
— За нападение. Излезте навън. Идвате с нас.
Самсън поспори няколко минути, но скоро отстъпи и се предаде, като не спираше да мърмори. Униформените му предложиха да млъкне и го напъхаха на задната седалка на полицейската кола.