Всичко това щеше да се промени.
Господин Састрънк закъсня с десет минути и когато влезе в залата за репетиции, изглеждаше обезпокоен и изморен. Обичайната му усмивка се бе стопила. Огледа децата, сякаш не беше сигурен какво точно да каже, и поде:
— Идвам от кабинета на директорката и, както изглежда, съм уволнен.
Десетината ученици в залата се спогледаха объркано. Господин Састрънк като че ли всеки момент щеше да се разплаче. Той продължи:
— Току-що ми беше обяснено, че държавните училища са принудени да предприемат редица съкращения по финансови причини. Явно няма толкова пари, колкото са очаквали, затова някои по-маловажни предмети и програми се прекратяват незабавно. Съжалявам, деца, но курсът ни току-що беше отменен. Всичко свърши.
Учениците стояха стъписани и безмълвни. Бяха не само разстроени от загубата на любим предмет, но им беше мъчно и за господин Састрънк. На една от предишните репетиции той се беше пошегувал, че спестява малката си заплата от училището, за да попълва своята колекция от музикални дискове с произведения на велики композитори.
— Не е честно — каза Дрейк Браун. — Защо въвеждат предмет, като не могат да го задържат?
Господин Састрънк не разполагаше с отговори.
— Попитайте някой друг — каза той.
— Нямате ли договор? — попита Тео и тутакси съжали, че си е отворил устата.
Не беше негова работа дали господин Састрънк има, или няма договор. Тео обаче знаеше, че всеки учител в градските училища подписва едногодишен договор. Господин Маунт им го беше обяснил в часовете по «Държава и право».
Господин Састрънк само изсумтя, усмихна се и каза:
— Разбира се, но в него не пише много. Просто се казва, че училището може да отмени предмета по всяко време при основателна причина. Обичайният договор.
— Да, не е много — измърмори Тео.
— Така е. Съжалявам, деца. Явно заниманията ни приключиха. Наистина ми беше много приятно тук и ви пожелавам всичко най-хубаво. Някои от вас са много даровити, други не са, но, както съм ви казвал, всички може да се научите да свирите, ако се трудите упорито и се упражнявате. Помнете, с упражнения всичко е възможно. Късмет. — С тези думи господин Састрънк бавно и печално се извърна и излезе от стаята.
Вратата се затвори тихо и учениците безмълвно се взираха в нея няколко секунди. Накрая Ейприл каза:
— Направи нещо, Тео. Не е честно.
— Да отидем при госпожа Гладуел — предложи Тео и стана от стола си. — Всички заедно. Ще отидем в кабинета й и няма да си тръгнем, докато не се съгласи да се срещне с нас.
— Страхотна идея!
Последваха Тео и групово излязоха от залата за репетиции, прекосиха фоайето и вътрешния двор и влязоха в централната сграда. Поеха по дълъг коридор и накрая влязоха в централното фоайе, където до главния вход на училището се намираше кабинетът на директорката. Решително нахлуха в приемната пред него и спряха пред бюрото на секретарката госпожица Глория. Едно от многобройните й задължения беше да охранява вратата към кабинета на госпожа Гладуел. Тео познаваше госпожица Глория добре и преди време й беше дал правен съвет, когато бяха заловили брат й да шофира пиян.
— Добър ден — каза госпожица Глория и погледна над очилата си за четене, кацнали на върха на носа. Печаташе нещо и изглеждаше леко подразнена от факта, че пред бюрото й внезапно изникват десетина сърдити осмокласници.
— Здравейте, госпожице Глория — поздрави я Тео, но не се усмихна. — Бихме искали да се срещнем с госпожа Гладуел.
— По каква работа?
Обичайно за госпожица Глория. Винаги искаше да разбере по какъв въпрос си тук, преди да имаш възможност да поставиш този въпрос пред директорката. Носеше й се славата на най-любопитния човек в училището. Тео знаеше от опит, че госпожица Глория рано или късно научава какво са си наумили децата, затова нямаше смисъл да играе игрички.
— Тук сме във връзка с часовете по музика на господин Састрънк — обясни той. — Предметът току-що е бил прекратен и ние искаме да поговорим с госпожа Гладуел.
Секретарката изви вежди, като че ли това просто бе невъзможно.
— Заета е с много важна среща — заяви тя и кимна към вратата на кабинета.