Той впери поглед в неделните вестници и си помисли: какво разхищение! После се върна в настоящето и се запита защо той, Тео Буун, момче, чието куче е полумъртво, момче, което две нощи спи на пода във ветеринарната клиника, се тревожи за рециклирането на стара хартия. Взе си поничка и я изгълта на три залъка.
Господин Буун поздрави и попита за Джъдж, когато доктор Кол се появи отзад. Беше облечен с костюм и вратовръзка и каза, че отива на ранна служба в църквата. Присъстващите си подаваха от ръка на ръка снимките на четиримата току-що арестувани мъже, разглеждаха ги намръщено и безмълвно ги заклеймяваха. Доктор Кол каза нещо от сорта на «Грубияни!».
На Тео му хрумна една идея. Погледна капитан Мълой и попита:
— Може ли да взема за малко снимката на Лари Самсън? — Капитан Мълой му я подаде. Възрастните проследиха с поглед Тео, който се изгуби в задните помещения на клиниката.
Амбулаторията беше тъмна и празна — само Джъдж лежеше неподвижно на масата вече толкова дълго. Тео светна лампата и се надвеси над кучето си.
— Здравей, приятелче — тихо прошепна той в ухото му. — Нося ти нещо. — И вдигна снимката на Лари Самсън така, че да я вижда Джъдж. — Ето го престъпника, който ти причини всичко това, Джъдж. Казва се Лари и в момента е в ареста. Ще го размажем, Джъдж, ще го накараме да си плати. Погледни го, Джъдж, големия лош Лари, онзи тип с колчето, който се мислеше за много корав, като бие едно малко куче, сега е зад решетките. Спечелихме, Джъдж, и това не е краят.
Тео държеше снимката, но Джъдж не отвори очи. Тео се бореше с напиращите сълзи. Снимката трепереше. Момчето затвори очи и се помоли на Бог да се погрижи за горкото куче, което не бе навредило на никого, беше най-добрият му приятел на света и бе сериозно ранено, докато беше бранило самия него. Моля те, Господи!
Минутите се нижеха и Тео почти се отказа.
Разнесе се звук, нещо като тихо изръмжаване, сякаш Джъдж се опитваше да се прокашля. Тео отвори очи и почти едновременно с него и Джъдж отвори своите. Не широко, само две тесни цепчици, но Тео успя да види тъмнокафявите му ириси.
— Джъдж, ти си буден! — възкликна щастливо той и се приведе още по-ниско, така че носът му се озова на сантиметри от носа на кучето.
Джъдж отвори очи по-широко. Като че ли гледаше снимката на Лари Самсън, взираше се в нея, после отвори муцуната си и се облиза. Тео остави снимката на една маса и започна с две ръце да гали гърба на Джъдж и да нарежда неспирно.
Доктор Кол влезе и каза:
— Така, така, явно Джъдж още не иска да ни напуска!
— Погледнете го! — възкликна Тео. — Съвсем буден е!
— Да, виждам.
Доктор Кол внимателно отстрани една тръбичка и опипа подутите места. Джъдж се опомняше, скимтеше и се опитваше да се размърда. Шината на дясната предна лапа го притесняваше и той просто не проумяваше какво търси тя там. Когато доктор Кол я докосна, Джъдж изскимтя и рязко дръпна лапа.
— Нуждае се от болкоуспокояващо — каза ветеринарят.
— Обзалагам се, че умира от глад — рече Тео, неспособен да овладее вълнението си.
— Несъмнено, но нека най-напред да му дадем малко вода.
Доктор Кол бавно повдигна Джъдж и продължи да го придържа, докато кучето се мъчеше да се изправи върху масата. Тео взе една метална купа, наля малко вода и я поднесе на Джъдж, който я излочи светкавично, все едно за пръв път през живота си вижда вода. Докато кучето пиеше и разливаше вода, придържано от доктор Кол, Тео подаде глава през вратата и се провикна:
— Джъдж се събуди!
След броени секунди амбулаторията се напълни с хора, защото четиримата Буун, доктор Кол, капитан Мълой и двама помощник-ветеринари се струпаха да наблюдават как Джъдж атакува водата. Доктор Кол най-сетне го пусна и ето го Джъдж Буун, жив и стъпил самичък на трите си здрави крачета и на едното счупено. Главата му беше подута и обръсната и изглеждаше като премазан от камион, но беше щастлив и ухилен и се чудеше защо всички възрастни плачат.
Джъдж се бе завърнал.
17.
Съдът за животни. На приземния етаж на стария величествен и внушителен съд на окръг Стратън имаше прашен коридор с няколко занемарени стаи. На вратата на една от тях се мъдреше простичкият надпис: СЪД ЗА ЖИВОТНИ. Помещението беше пълно с вехтории от целия окръг — стари сгъваеми столове, до един различни, стара очукана маса, която съдията използваше като съдийска скамейка, стари пристави пред пенсия, които влизаха от време на време, и една възрастна начумерена секретарка, която недочуваше и мразеше работата си. На горните етажи имаше много по-хубави съдебни зали и Тео беше седял във всички тях. Любимата му беше главната зала, където водеше делата си съдия Хенри Гантри. Обичаше и Съда за животни, защото там не се искаше да бъдеш адвокат, за да защитаваш каузата си.