— Да, господин Форд е клиент на фирмата ни от много години. Баща ти е свършил много правна работа за него. Защо питаш?
— Носи се слух, че е сключил тайна сделка да закупи двеста акра на мястото, където обходният път ще пресече Суини Роуд. Така че, ако обходният път бъде одобрен и построен, господин Форд, когото, доколкото ми е известно, наричат също Бързия Форд, ще бъде в изгодна позиция да разработи парцела и да натрупа цяло състояние.
Госпожа Буун кимаше намръщено и не беше сигурна как точно да отвърне.
— Говори се също, макар че според мен това е по-скоро факт, отколкото слух — продължи Тео, — че господин Форд е дарил голяма сума за предишната предизборна кампания на губернатора. Затова ми се струва, че господин Форд дава пари на губернатора, губернаторът прокарва проекта за обходния път, та господин Форд да спечели още повече и после да даде една част от парите на губернатора. Не е ли логично, мамо?
— Не би ме изненадало.
— Ако е вярно, звучи доста съмнително, нали?
— Не е законно — призна тя доста неохотно според Тео.
— Но не си ли съгласна, че звучи съмнително?
— Донякъде, да.
— Тогава защо сме се замесили?
— Ние ли?
— Да. Защо нашата правна кантора представлява съмнителни клиенти?
— Нашата правна кантора ли? Не знаех, че вече си ни партньор.
— И моето име стои на вратата — заяви Тео и удостои майка си с метална усмивка.
— Тео, вече сме водили този разговор. Всеки има правото на адвокат, а ние, адвокатите, невинаги можем да избираме клиентите си. Често клиентите ни са виновни или са извършили нещо нередно, затова се нуждаят от нас. Адвокатът не бива да съди клиента си, а би следвало да му помага.
— Няма да представлявам мошеници — отсече Тео и лапна още една лъжица.
Веждите на майка му почти се допряха една до друга и тя го предупреди строго:
— Не наричай господин Форд мошеник.
— Не съм го нарекъл мошеник — възрази Тео, дъвчейки. — Казах само, че когато стана адвокат, сред клиентите ми няма да има мошеници.
Госпожа Буун въздъхна и реши да не продължава разговора. На Тео също му беше омръзнало. Двамата с Джъдж безмълвно доядоха закуската си.
По време на часа на класния господин Маунт извади сутрешния вестник и го пусна сред учениците. Тео нерядко се учудваше колко малко от съучениците му изобщо поглеждаха вестник и буквално никой от другите петнайсет момчета не беше чел статията. Двама-трима й бяха хвърлили един поглед онлайн. Побоят над Джъдж и неговото преживяване на прага на смъртта беше гореща тема през цялата седмица и класът искаше да научи подробностите от Съда за животни. Историята на първа страница и снимката бяха внимателно разгледани и подробно обсъдени. Тео се постара да омаловажи случилото се, но тайничко си мислеше колко е готино да си на първа страница. Уди, който рядко мълчеше, имаше своя версия за процеса и не беше никак чудно, че тя скоро се размина с версията на Тео.
Родителите на Уди бяха предявили обвинение срещу Джино Гордън за нападение — само той още не беше арестуван — и Уди нямаше търпение да настъпи и неговият звезден миг в съда. Родителите на Харди бяха предявили обвинение за неправомерно навлизане в частната им собственост — и в Наказателния, и в Гражданския съд, — така че трите момчета ги очакваше цяла година на правни приключения. Според Тео това беше прекрасно, както и според господин Маунт, и десетте минути в часа на класния отново бяха посветени на обсъждане на делото и свързаните с него проблеми.
Харди беше в друга паралелка. Той намери Тео през голямото междучасие и двамата си прекараха страхотно, обсъждайки отново победата си пред Съда за животни. Цялото семейство Куин беше във възторг от резултата и много се гордееше с Тео и с ролята му във всичко това. Радваха се, че детето от първа страница на вестника с бинтованото куче се беше заклело «… да се бори срещу обходния път и срещу всички негодници, които работят за него».
— Наистина ли си го казал, Тео? — попита Харди.
Всъщност Тео не беше сигурен какво е казал. Докато всички напускаха съдебната зала и се изливаха в тесния коридор, блъсканицата беше голяма, а разговорите — много. Тео беше развълнуван и задавен от радост, освен това се изуми от гледката на тримата мъже, които отведоха с белезници. Пък и държеше Джъдж на каишка и искаше просто да се измъкне. Мярна някой с камера и си спомни, че един репортер му зададе някакви въпроси, докато се качваше по стълбите.
Но също така беше вярно, че цитираната реплика много допадаше на Тео, затова той отговори: