Тео се мъчеше да запамети някакви испански глаголи, когато на вратата му се почука. Беше Харди. Той влезе, спря да погали Джъдж по главата и да му каже няколко думи, после попита:
— Тео, свободен ли си за около половин час?
Обикновено, след като се явеше в кантората, Тео можеше да влиза и да излиза, когато си поиска, стига да си е написал домашните.
— Разбира се. Какво има?
— Да се качим на колелата. На десетина минути е. Искам да ти покажа нещо.
— Какво?
— Изненада.
Осем минути по-късно спряха пред стар тухлен склад в квартал «Делмонт», близо до колежа «Стратън». Повечето помещения изглеждаха запустели, но към улицата гледаха няколко офиса. Табелата над единия гласеше: ЕКОЛОГИЧЕН СЪВЕТ НА СТРАТЪН.
— Ето тук — каза Харди и двамата влязоха през входа.
Офисът на ЕСС беше дълга и широка стая с високи греди на тавана, голи тухлени стени и бетонен под, който се нуждаеше от сериозно метене. Имаше няколко бюра и маси, много компютри, въздушни снимки и карти, забодени по стените, и поне половин дузина кучета. Явно, ако работиш за ЕСС, можеш да си водиш и кучето на работа. Мястото жужеше от енергия и повечето хора бяха млади. Виждаха се много бради и тениски върху избелели джинси.
Преподобният Чарлс Куин, бащата на Харди, водеше сериозен разговор, когато погледна към тях и забеляза Тео.
— Тео Буун, самият той! — оповести високо свещеникът.
Хората го чуха и преди Тео да разбере какво се случва, го поведоха — по-скоро го избутаха — към една голяма стена. На нея беше забодена снимката от сутрешния вестник, но многократно увеличена. Беше гигантска, много по-голяма от естествените размери, и Тео се слиса да види себе си и своето куче толкова грамадни, че да заемат цяла стена. Част от репликата му да се бори «срещу обходния път и срещу всички негодници, които работят за него» беше изписана с дебели букви и се точеше над снимката. Докато Тео се взираше смаяно в стената, стаята притихна и хората се струпаха край него. Преподобният Куин каза:
— Бих желал да представя на всички господин Теодор Буун, героя на днешния ден, собственика на най-прочутото куче в града и голям приятел на сина ми Харди.
Тео неловко кимна на другите. Скоро щеше да научи, че всъщност само шепа от тези хора действително работят за ЕСС. Повечето бяха доброволци и студенти от колежа «Стратън».
Мъж на име Себастиан Райън пристъпи напред и се ръкува с Тео.
— Аз съм директорът на ЕСС и ние много се радваме, че се присъединяваш към нас.
Тео не знаеше, че се присъединява към каквото и да било. Изведнъж се почувства страшно неудобно, че е център на внимание на място, на което не е стъпвал досега. Каза нещо от сорта на:
— Дааа, разбира се, радвам се да се запознаем.
— Как е кучето? — попита го някой от тълпата.
— Страхотно се справя — отговори Тео.
— Искаме да го видим — обади се друг.
— Напоследък не излиза много — обясни Тео и на някои това им се стори забавно. Други започнаха да се оттеглят.
— Да се връщаме на работа — призова ги Себастиан и навалицата се разпръсна.
Тео и Харди последваха Себастиан към дъното на продълговатата стая, където в малко крило беше сгушен открит кабинет. Бюрото, някога дървена врата, сега качена върху две макари от кабели, се стори на Тео най-страхотното бюро, което е виждал. Край него нямаше столове, а и Тео вече беше забелязал, че членовете на ЕЕС работят прави. Никой не седеше. Мислено си напомни да попита майка си за това. Сигурно беше някаква нова мода.
Тео и Харди стояха прави и оглеждаха тухлените стени, които бяха покрити със снимки, дипломи и карти. Тео забеляза най-напред диплома от Станфорд по право. Себастиан Райън беше млад, може би още нямаше четирийсет, а с джинси, боти и брада приличаше по-скоро на ловен водач, отколкото на адвокат, защитник на околната среда.
— Чувам, че и двамата ти родители са адвокати — каза той.
Тео кимна.
— Чувам също, че ти самият си доста добър адвокат.
— Още не — отговори Тео.
— Знае много за законите — обади се Харди.
Себастиан беше нервен и напрегнат и не му се говореше много.
— Атакуваме този обходен път на много фронтове. Злоупотреба с правото на държавата да отчуждава частни имоти, унищожаване на природни богатства, шум, замърсяване, безумен план на движението по пътищата и така нататък. Хрумна ми една откачена идея, която искам да споделя с вас, момчета.
Тео и Харди кимнаха — всъщност нямаха друг избор.
Себастиан се приближи към стената от лявата си страна и посочи към голяма карта на предложения обходен път. Съсредоточи се над едно конкретно място: