Харди погледна Тео, който погледна Себастиан, който пък кимаше, все едно искаше да каже: «Стиска ли ви, момчета?».
— Готов съм — каза Харди.
— Ами ти, Тео? — попита Себастиан. — Те опитаха да убият кучето ти.
Тео си припомни кошмарния побой на Джъдж с колчето, кръвта и как беше вдигнал към него изпълнените си с болка уплашени очи. Тео си помисли за кучето си, помисли си за семейство Куин и за любимата им ферма и колкото повече се замисляше, толкова повече растеше решимостта му. Погледна към Харди, после изгледа Себастиан, скръцна със зъби и отговори:
— Бройте и мен.
— Страхотно! — възкликна Себастиан го тупна по рамото.
Точно в седем часа в четвъртък вечерта тримата Буун и Джъдж седнаха да вечерят. Както винаги, в четвъртък ядяха печено пиле от турския ресторант, хумус, пита и, конкретно тази вечер, кускус.
Това не бяха любимите храни на Тео, но Джъдж обожаваше пилешко. Той явно се възстановяваше с всеки изминал час, защото се движеше повече и спеше по-малко.
— Тео, къде изчезна днес следобед? — попита господин Буун.
Тео го очакваше. Някой в правната кантора обикновено забелязваше отсъствията му и най-често това беше Елза. Можеше да държи два телефонни разговора на изчакване, да бъбри с току-що дошъл клиент и да чете имейли на екрана — всичко това едновременно, — и пак да знае кога точно Тео се е изнизал през задната врата. Той преглътна и отговори:
— С Харди ходихме в Екологичния съвет на Стратън.
— Нима? — заинтригувано възкликна майка му.
Баща му се намръщи и попита:
— Защо?
— Бащата на Харди беше там и искаше да се отбия — отговори Тео. — На една стена бяха окачили грамадна увеличена снимка как с Джъдж вчера си тръгваме от съда.
— Значи си герой? — попита майка му.
— Нещо такова, заедно с Джъдж.
— Запозна ли се със Себастиан Райън? — попита тя.
— Да, много приятен човек. Иска с Харди да помогнем, като организираме децата да се противопоставят на строителството на обходния път.
Госпожа Буун продължаваше да се усмихва, но наблюдаваше господин Буун, защото очакваше остри думи. Тео се нуждаеше от подкрепата на майка си в този разговор.
— Кои деца по-точно? — попита господин Буун.
— Учениците в началното училище «Джаксън» и футболистите. — Тео небрежно отхапа голям залък, все едно ангажиментът беше дреболия.
— Страхотна идея, Тео — отбеляза майка му. — Как планирате да я осъществите?
— Още не сме решили.
— Защо толкова държиш да се набъркаш в тази каша? — попита господин Буун бавно и строго.
Тео беше репетирал отговора няколко пъти. Пийна глътка вода, прокашля се и каза:
— Защото според мен не е редно семейство Куин да изгубят фермата си, която е на семейството им повече от сто години. Не е редно щатът да отнема частна собственост за ненужни проекти. Опасно е да се строят магистрали близо до училища и футболни игрища, особено след като никой не е проучил какво ще е замърсяването. Не е редно политиците да помагат на своите приятели да печелят пари от такива неща. По много причини, татко.
— И все основателни, трябва да добавя — побърза да се обади госпожа Буун и ядосано изгледа съпруга си.
Тео не беше приключил.
— И най-важното, бесен съм на човека, който нарани Джъдж. Ако беше там, когато едва не го уби, щеше да си на друго мнение.
— Не ми изнасяй лекции.
— Не изнасям никакви лекции.
— Определено не го прави — каза госпожа Буун.
Фронтовата линия се очерта ясно. Двама срещу един — господин Буун щеше да понесе тежко поражение. Тя продължи:
— Според мен е похвално, че Тео иска да се присъедини към борбата. Повечето тринайсетгодишни момчета не дават и пет пари.
Давай, мамо, помисли си Тео и си отряза още едно парченце пилешко. Хвана го натясно, сега нанеси съкрушителния удар. Разговорът обаче затихна и семейство Буун продължиха да се хранят мълчаливо.
Накрая Тео попита:
— Татко, имаш ли нещо против да го направя?
На което майка му побърза да отговори:
— Разбира се, че няма против, Тео. След като си толкова ангажиран с този проблем, запретни ръкави. Нали, Уудс?
Уудс Буун не можеше да спори и го съзнаваше. Предаде се с едно немощно:
— Да, струва ми се.
20.
Следобед в петък Тео и Харди се възползваха от едночасовата занималия и се срещнаха в библиотеката. Училищният интернет сървър беше по-бърз от лаптопите им и те спестиха време, използвайки настолните компютри, до които всички ученици имаха достъп при поискване. Когато влязоха в интернет и техническият служител се отдалечи, бързо се заеха да търсят информация. Футболните данни се оказаха най-лесно достъпни в училищната система на окръг Стратън.