— Довиждане, Тео — каза му секретарката и отново се усмихна. — Грижи се за Джъдж.
— Разбира се.
На излизане от канцеларията на съда Тео установи, че пулсът му се е учестил. Винаги ставаше така, когато беше край Джени. Пътьом той надникна в съдебната зала на съдия Хенри Гантри, най-голямата и най-величествената от всички, и не се учуди, че я заварва празна и тъмна. Запъти се надолу по стълбите, загледан в големите маслени портрети на починали съдии. Докато бавно прекосяваше главното фоайе, някой го извика:
— Ей, Тео!
Обърна се и видя смътно познато лице на мъж около четирийсетте, с чорлава коса, брада и износени маратонки.
— Норис Флей от «Стратънбърг Газет» — представи се той, докато приближаваше към Тео.
Флей явно беше от хората, на които им е неловко да се ръкуват с тринайсетгодишно момче, затова дори не направи опит. Сведе поглед към Тео, който пък вдигна очи към него, и попита:
— Как сте?
— Добре. А ти?
— Страхотно.
— Имаш ли минутка?
Всъщност не. Беше четири без десет и Ейприл скоро щеше да дойде в сладкарницата, която беше само на няколко пресечки. Като син на двама адвокати, Тео беше възпитан в недоверие към репортерите. Тяхната работа беше да ровят и да разкриват факти и подробности, които хората предпочитат да не обсъждат. Като адвокати, родителите на Тео спазваха моралното задължение на всяка цена да защитават личната тайна на клиентите си. Нерядко Тео невярващо гледаше как адвокати се перчат пред телевизионните камери и дърдорят за клиентите си и за подробности относно делата им. В добрата стара правна кантора «Буун и Буун» не беше така. Баща му обичаше да казва: «Адвокат и телевизионна камера са зловредна комбинация».
— Може би — отговори Тео предпазливо.
— Хареса ли си снимката във вестника вчера сутринта? — попита гордо Флей.
— Не е лоша — отговори Тео и се озърна. — Какво има?
Флей също се озърна и случаен наблюдател би помислил, че се осъществява наркосделка.
— Тръгваш ли си?
— Аха — отвърна Тео.
— Добре. Ще повървя с теб.
Тео излезе от фоайето, мина през входната врата и спря в сянката на една колона.
— Как е кучето? — попита Флей.
— Добре.
Тео нямаше представа защо Флей ще иска да говори с него и колкото повече време прекарваха заедно, толкова по-неспокоен ставаше. Ами ако някой ги забележеше да си шушукат скришно на стълбите пред съда?
Флей запали цигара и издуха облак дим над главата на Тео. Очите му играеха и беше малко неспокоен, затова на Тео му се прииска да си плюе на петите.
— Виж, Тео, носят се много слухове за този обходен път и за свързаните с него проблеми. Един мой източник ми каза, че много местни бизнесмени натискат здравата, защото смятат да спечелят от строежа му.
Тео беше забол поглед в обувките си. Флей продължи:
— Особено строителните предприемачи. Приличат на лешояди, които само чакат обходният път да бъде одобрен, за да връхлетят и да построят от двете страни молове и заведения за бързо хранене. И още преди да се усетим, ще задръстят и там като на Батъл Стрийт, ако ме разбираш.
Тео мълчеше. Флей почака, издуха още дим от цигарата си, и каза:
— Може би най-големият мошеник ще се окаже някой си Джо Форд. Познаваш ли Джо Форд?
— Не съм го чувал — отговори Тео и впери поглед във Флей.
Беше лъжа, но на Тео му беше все тая. Беше се запознал с Джо Форд в спокойната и сигурна правна кантора «Буун и Буун». Това обаче не влизаше в работата на Флей.
Флей го изгледа свирепо, като че ли знаеше истината.
— Съмнявам се — каза той. — Баща ти е адвокат на Форд от години.
— Е, и?
— Сега пък чувам, че Форд се е отказал от услугите на «Буун и Буун». Не знам защо, но се обзалагам, че е свързано с обходния път.
— Какво искаш от мен? — попита сърдито Тео.
— Информация.
— Забрави. Нищо не знам.
— Може пък да научиш нещичко, да се поразровиш, да откриеш ценни сведения, които ще помогнат да бъде спряно строителството на обходния път.
— Твоя работа е да ровиш, не моя.
— От един отбор сме, Тео. — Флей бръкна в джоба на ризата си и извади бяла визитна картичка. Пъхна я под носа на Тео с думите: — Ето телефонния ми номер. Ако чуеш нещо, обади ми се. Ще си остане поверително, обещавам ти. Никога не разкривам източниците си.
Тео взе визитката и се отдалечи мълчаливо. Сигурен беше, че не е извършил нищо нередно, но не се чувстваше така. Качи се на колелото си и отпраши по главната улица, чудейки се дали да каже на родителите си. Джо Форд се беше отказал от «Буун и Буун» предишния ден. Как Флей беше разбрал толкова бързо?
Ейприл го чакаше в любимото им сепаре в «Гъфс».