Тя си поръча обичайното си сладоледено кисело мляко, а Тео — своя шоколадов сладолед с натрошени бисквитки «Орео». Тя беше потисната и Тео скоро научи причината. Родителите й водеха неспирна война и ако не се развеждаха, за пореден път се заплашваха с развод. Проблемите на Тео изчезваха, докато слушаше разказа на приятелката си за последните сражения у дома. Нищо не можеше да я посъветва, но със сигурност можеше да я изслуша. Ейприл мечтаеше да избяга като по-големите си братя и сестри, но това бе невъзможно. Къде да отиде на тринайсет? В капана на дома си тя създаваше въображаеми светове, в които бягаше. Съкровената й мечта беше някой ден да стане студентка в Париж, да учи живопис и да рисува на брега на Сена, много далече от къщи.
Тео ядеше сладоледа си и слушаше внимателно, нищо че Ейприл често му беше разказвала за тази своя мечта. Надяваше се тя да не се разстрои и да не се разплаче. Ейприл не го направи.
21.
Уудс Буун открай време беше посредствен играч на голф, който все нямаше време да усъвършенства уменията си с уроци, с практика или с повече стоене и гледане на чужди игри. Когато Тео стана на десет, родителите му подариха комплект стикове за Коледа и баща му се опита да му предаде няколко безплатни урока. Не след дълго обаче и двамата осъзнаха, че няма голяма полза от уроците, безплатни или не, преподавани от непохватен голф ентусиаст. Затова всяка година на рождения ден на сина си Уудс Буун му подаряваше пакет от десет трийсетминутни урока от професионалист. Замахът на Тео съществено се бе подобрил и още от дванайсетгодишен той понякога успяваше да победи баща си.
Когато времето позволяваше, двамата изиграваха девет дупки събота сутрин на общинското голф игрище, след което обядваха по мъжки в «Папис», известен ресторант в центъра, прочут със сандвичите си с пастърма и с лучените си кръгчета. Тео обичаше спорта, но лекарите не му позволяваха да участва в отборни игри. За тенис също не можеше да става и дума. Разрешено му беше да кара колело, да ходи на походи, да плува и да прави почти всичко друго, но отборните спортове му бяха забранени. Това го дразнеше и беше повод за доста спорове у дома, но той, така или иначе, се съобразяваше със забраните. Затова обичаше голфа. С малки изключения играеше не по-зле от връстниците си, но тепърва му предстоеше да се докаже в турнири. Баща му беше противник на съревнованието в голфа. Господин Буун смяташе, че той поначало е трудна игра и че повечето хора влошават положението, като отчитат точки и си губят времето с хендикапи, залози и участие в турнири.
Въпреки това двамата винаги си отбелязваха точките. Не на официалната карта, закрепена за волана на количката на игрището, а в главите си. Господин Буун обикновено имаше седем или осем удара над допустимите за девет дупки, а Тео го следваше плътно. Всеки се преструваше, че не знае резултата на другия.
Господин Буун пиеше кафе на масата в кухнята, когато Тео слезе с Джъдж.
— Имаме ли час за голф? — попита Тео, докато пускаше Джъдж през задната врата.
— В девет и четирийсет и пет — отговори баща му, без да вдига поглед. — Но не забравяй, че доктор Кол иска да прегледа Джъдж в девет.
— Бях забравил — призна Тео. — Ще успеем ли все пак да играем?
— Разбира се, но не се мотай.
Тео и Джъдж закусиха бързо. Тео никога не си вземаше душ в събота сутрин — още една причина да обожава този ден. Метнаха стиковете си за голф в багажника на джипа и точно в девет влязоха във ветеринарната клиника на доктор Кол.
Той ги измери с поглед и попита:
— Тръгнали сте към игрището, нали?
— Имаме час в девет и четирийсет и пет — отвърна Тео леко напрегнато.
Игрището винаги беше пълно в събота сутрин и ако закъснееш, възникваше проблем. Господин Буун изчака в приемната с поредния вестник, а Тео и Джъдж последваха ветеринаря в амбулаторията. Доктор Кол бързо и вещо махна конците, смени превръзките, почисти раните, преработи шината на счупения крак на Джъдж и успя да направи всичко това, като говореше на Тео и на кучето толкова успокоително, че за малко да приспи единия. Според Тео доктор Кол беше спасил живота на любимеца му, заради което щеше винаги да го смята за герой.
Джъдж потръпна и изскимтя на няколко пъти, но и той съзнаваше какъв късметлия е, че изобщо е жив. Беше смело куче, което можеше да изтърпи болката.
Доктор Кол оповести, че «малкият храбрец е готов за действие», и поръча да дойдат след седмица. Тео му благодари, че е спасил живота на Джъдж.
— Такава ми е работата, Тео — отговори той.