Всички вдигаха рамене.
— Добре ли сте, деца?
Отново свиване на рамене, докато децата ставаха и се разотиваха.
— Да се обадя ли на деветстотин и единайсет?
— Не е необходимо — увери го господин Маунт.
— Замърсяване на въздуха — подхвърли Тео, докато се мяташе на колелото.
В събота следобед футболният комплекс беше пълен, играеха се десет мача и колите претъпкваха паркингите. Харди беше играл сутринта и следобед беше свободен. Тео, Чейс, Уди и Ейприл се срещнаха с Харди зад началното училище, за да заснемат още една сцена. Пътят, който водеше към него, по-нататък минаваше и покрай футболния комплекс, затова движението беше доста оживено. Трябваше да внимават. Не беше престъпление да обикаляш терена на общинско училище през уикенда, но Тео не искаше любопитни хора да задават въпроси. От опит знаеше, че охраната на различните местни училища е по-небрежна нощем и през уикендите.
Членовете на групата надянаха жълтите хирургически маски и се снимаха пред голямата табела НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ «ДЖАКСЪН» близо до входа, после заобиколиха зад главната сграда и отидоха на игрището. Там нямаше и следа от охрана или от други служители на училището. Тео пусна още една димка и си отдалечи. Не след дълго над игрището се понесе облак. Докато Чейс действаше с камерата, Тео, Ейприл, Харди и Уди се качиха на люлките и полетяха във въздуха. Тринайсетгодишни, те бяха твърде големи да се представят като ученици от началното училище, но жълтите хирургически маски криеха лицата им. Заснета отдалече, сцената щеше да свърши работа. Чейс продължи да се отдалечава с видеокамерата и на разстояние от петдесет метра намери нужния кадър. Получи се доста добре — дечица на площадката, закрили лица, за да се предпазят от облака мръсни изгорели газове, който се спуска над тях.
— Идеално! — провикна се той към приятелите си. Направо идеално.
В събота вечерта Тео и Харди спаха у Чейс Уипъл. Семействата Уипъл и Буун бяха близки приятели и през уикендите децата често се събираха да спят у някого. Момчетата казаха, че искат да гледат няколко филма, но истината беше, че щяха да монтират заснетото видео. Чейс знаеше един уебсайт, от който можеш да купиш кадри на всевъзможни неща, и срещу шест долара (платени с кредитната карта на бащата на Харди) свалиха кадри на истински тирове, които се движат по натоварена магистрала, а ауспусите им бълват изгорели газове. Свалиха и кадри на четирилентови шосета, задръстени от пъплещи превозни средства. С позволението на Себастиан Райън заеха кадри, диаграми и сцени от уебсайта на Екологичния съвет на Стратън.
Качиха всичко на лаптопа на Чейс, защото той беше главният монтажист. Чейс беше способен да направи с лаптопа си повече от всеки, когото познаваха. Записваше албуми, правеше филми, създаваше комикси, разработваше научни проекти, илюстрираше разкази и водеше интерактивни разговори с деца от цял свят. На годишната компютърна олимпиада в училището той печелеше златен медал вече три поредни години, като често се състезаваше с деца, три години по-големи от него. Ако нещо беше онлайн, Чейс можеше да го намери, и то още преди другите да открият копчето за пускане. Ако някакъв софтуер съществуваше, Чейс го разучаваше за броени минути.
Гледаха, раждаха идеи и понякога спореха и накрая филмът се получи.
Започваше с черен екран и силно боботене на дизелови двигатели на големи камиони. Шумът от двигателите се засилваше паралелно с появата на екрана на надписа «Обходен път за никъде». Бърза смяна на кадъра и се появяваше Тео на подиума — представяше се и скриваше носа и устата си с яркожълтата хирургическа маска. Докато той говореше против обходния път, камерата показваше зрителите, до един с хирургически маски, а после — противниковия отбор. Публиката подвикваше и свиркаше, докато се вихреше дебатът. Следващата сцена, заета от ЕСС, беше виртуално пътуване по трасето на обходния път. Близо до началното училище «Джаксън» Себастиан Райън сериозно обясняваше от екрана опасностите за учениците. Кадър на активистите, подредени за снимка до табелата на «Джаксън», всички с жълти хирургически маски. Като звуков фон отново се разнасяше боботенето на дизелови двигатели на камиони, а картината се променяше в раздвижен кадър на деца, които весело се люлеят на люлките на площадката, докато над тях се спуска опасна мъгла.
Димката беше свършила чудесна работа и трите момчета се гордееха със себе си.
Внезапно на екрана се появяваше лицето на млада майка, която бърше сълзите си и говори за неподозираните опасности, дължащи се на прелитащите покрай началното училище двайсет и пет хиляди превозни средства дневно. Двете й деца учеха в училището. Как изобщо окръжната администрация обсъждаше подобен проект? Защо не поставеха на първо място безопасността на децата?