Взрян в очите на Мичъл Стак, Тео реши да пусне писмото.
Изчака до петък следобед. Беше изнамерил една пощенска кутия на уличен ъгъл близо до велосипедния сервиз на Гил, място, което му беше добре познато. Типичната голяма синя кутия на Американските пощи с тежък плъзгащ се капак. Доколкото успя да види Тео, по околните сгради нямаше любопитни видеокамери.
Беше подготвил три писма, всичките еднакви. Текстът беше отпечатан на обикновени бели листове като милионите във всяка правна кантора. Изказът беше променен от първоначалния вариант. Пликовете също бяха обикновени и бели, но думите върху тях бяха различни. Отгоре беше написан обратен адрес на несъществуващ човек, някой си господин Тоби Клемънс, Горууд Стрийт 667, Стратънбърг. В телефонния указател нямаше такова име, а в града нямаше такава улица. Тео реши да използва обратен адрес, та пликът да изглежда по-автентично. Единият плик беше адресиран до господин Стак у дома, другият — до железарския му магазин, а третият — до канцеларията на окръжната комисия.
Събираха пощата всеки ден в шест привечер. В четири часа и десет минути в петък Тео се приближи до пощенската кутия с трите писма в раницата си. Беше кълбо от нерви. Не можеше да определи точно защо, но имаше чувството, че върши сериозно престъпление. Почти цяла седмица обмисляше всякакви доводи «за» и «против», въртеше проблема оттук и оттам, търбушеше го отвътре и отвън и най-накрая взе решение. Постъпката му не беше нередна. Дори да не му се струваше съвсем правилна, не можеше да му навлече неприятности. И най-важното, току-виж, писмото спреше строителството на обходния път, спасеше фермата на семейство Куин, не допуснеше замърсяване на въздуха близо до децата и така нататък. Тео беше убеден в правотата си.
Е, беше убеден в училище и в кантората, и докато въртеше педалите на колелото си към пощенската кутия, но когато спря и извади писмата от раницата си, един глас го посъветва да не го прави. «Не пускай писмата. Не е редно и ти го знаеш. Използваш поверителна информация, която нямаш право да разгласяваш. Ако беше истински адвокат, а не дете адвокат, щеше да нарушиш етичните правила и да се забъркаш в сериозни проблеми. Не го прави, Тео.»
Сърцето му биеше като лудо, краката му бяха натежали и Тео съзнаваше, че трябва да се вслуша в съвестта си. Фактът, че нещо не е крайно погрешно, не означаваше, че то е правилно. Айк веднъж му беше казал, че в съда великите адвокати винаги се доверяват на инстинктите си. В момента инстинктът на Тео се премяташе на шеметни кълбета.
Той пъхна писмата обратно в раницата си и се отдалечи с бърза крачка. Измина половин пресечка и се почувства много по-добре. Дишаше, усмихваше се, въртеше бясно педалите и раницата му беше много по-лека с писмата вътре.
27.
За последен път Тео се бе вълнувал за някое събитие преди началото на процеса на обвинения в убийство Пийт Дъфи. Тогава неговият приятел съдия Гантри беше позволил на класа на господин Маунт да седи на балкона във величествената му съдебна зала. Зрителите бяха само правостоящи — в крайна сметка това беше най-големият процес за убийство в Стратънбърг от десетилетия, — затова Тео и съучениците му имаха късмет, че са тук.
Това обаче беше много по-различно. Публичното изслушване щеше да започне в осем часа вечерта, а два часа преди това пред сградата на окръжната администрация се струпваха групи хора. Близо до входната врата се образуваше опашка от зрители, които искаха да заемат най-хубавите места. Десетки протестиращи с лозунги крачеха напред-назад по тротоара на улицата — като че ли всички бяха против обходния път. Имаше и два телевизионни екипа.
Когато Тео пристигна на колелото си в шест и половина, той се срещна с Харди, Уди, Чейс и Ейприл и групата се организира. Намериха си място до паметника пред фасадата на сградата и започнаха да раздават жълти хирургически маски на всеки, който пожелаеше да си вземе. Бащата на Харди беше купил огромно количество и беше дошъл да им помогне. Всъщност цялото семейство Куин се появи по-рано.
Имаше нов момент в протестите. На Ейприл й беше хрумнало да включат и жълта бандана с думата ОТРОВНО, изписана с големи и дебели черни букви в средата. Беше поредният им блестящ ход. Двете с майка й бяха намерили плата, а служителите от едно студио за ситопечат бяха предложили услугите си безплатно. Всяко хлапе, издокарано с жълта хирургическа маска и бандана в същия цвят с думата ОТРОВНО изглеждаше като мъничък терорист. Не след дълго се образува тълпа, защото всички деца, а и доста възрастни, напираха да получат безплатна маска и бандана. Един от телевизионните екипи забеляза суматохата и започна да снима.