В седем вечерта малкият площад пред сградата гъмжеше от стотици хора, много от тях деца в жълто от шията нагоре. На главната улица беше кола до кола и движението не помръдваше. Вратите най-сетне се отвориха и хората от тълпата се натъпкаха вътре.
За публичните изслушвания членовете на комисията се събираха в голяма зала с висок таван, широки прозорци и многобройни редове тапицирани седалки. В предната част на залата членовете на комисията се настаняваха в пет големи кожени кресла, пред които на дълга маса имаше табелки с имената им и с микрофони. Зад тях се струпваше малка армия от помощници и секретарки.
Когато Тео най-сетне успя да влезе в залата към седем и половина, всички места бяха заети и хората заставаха покрай стените. Той си намери място в дъното и докато се оглеждаше наоколо, остана смаян от жълтото море. Имаше стотици деца и всяко носеше маска и бандана. Много от родителите им също.
Появи се някакъв служител и помоли присъстващите за тишина. Комисията разглеждала друг въпрос и той призова към разбиране. Тео погледна надолу, далече напред в средата, и се взря в намръщеното лице на господин Мичъл Стак. Той беше председателят, затова седеше в средата. И петимата членове на комисията бяха бели мъже и имаха притеснен вид.
Отвориха балкона, който скоро също бе зает. Пожарникар оповести, че залата се е напълнила до разрешения предел и няма да бъдат пускани повече хора. Далече в другия край на залата Тео видя майка си. Тя не го позна, разбира се, защото почти цялото му лице беше покрито с жълт плат и на челото му се мъдреше надписът ОТРОВНО досущ като на още няколкостотин деца в залата. Тео й махна, но тя не го видя. Господин Буун го нямаше.
Комисията се разпусна за почивка и членовете й изчезнаха. Зрителите настръхнаха в напрегнато очакване и разговори. Противниците на обходния път, изглежда, превъзхождаха числено привържениците му с десет към едно, затова човек трудно би повярвал, че членовете на комисията ще имат смелостта да тръгнат срещу такава маса хора. След броени минути петимата се върнаха, заеха местата си и впериха поглед в препълнената зала. Не очакваха с радост следващите три часа.
Господин Стак придърпа микрофона и каза:
— Добър вечер и благодаря, че сте тук. Винаги е ободрително да видиш, че гражданите са ангажирани с актуалните проблеми. Искаме да чуем мнението ви и се надяваме да разполагаме с достатъчно време. Според правилника за вътрешния ред трябва да проведем това публично изслушване цивилизовано и порядъчно. Никакви възгласи, аплодисменти, подмятания, освирквания или викове. Никакви публични протести освен чрез средствата, които са на разположение тук, на подиума. Ще започнем с официално представяне на проекта, наричан популярно «Обходен път Ред Крийк», което ще направят няколко представители на Държавната агенция по пътищата. Ние, членовете на комисията, ще имаме възможност да задаваме въпроси и да проведем дискусия. След това, ако времето позволява, ще изслушаме мнението на обезпокоените граждани.
Група мъже в черни костюми се изправиха и оградиха подиума. Говорител от пътната агенция се представи и зачете дълго и отегчително обобщение на проекта. След десет минути зрителите се обезсърчиха, защото обяснителната част явно щеше да отнеме цяла вечност. Първият говорител отстъпи думата на втори, експерт по проучване на пътното движение, който скоро ги заля с море от числа.
Възрастните се мъчеха да следят внимателно скучния материал. Децата нямаха шанс. На Тео му омръзна да диша през маската и направо се парализира от скука. Един възрастен зад него отбеляза полугласно:
— Опитват се да ни отегчат до смърт, за да се разотидем. Стар номер.
— Да, и освен това започнаха в осем. Трябваше да е по-рано — отговори друг.
В залата се надигна ропот. Децата мърдаха неспокойно и излизаха до тоалетната. Когато говорителят заяви безизразно и с абсолютно равен тон: «Така, второто пътно проучване е по-кратко от първото и бих искал подробно да ви го представя», зрителите изстенаха. От време на време някой член на комисията задаваше въпрос, за да поразчупи нещата, но през повечето време говорителите и държавните експерти дърдореха, сякаш можеха да го правят с часове. Минаваше девет вечерта, а краят не се задаваше. Карти и модели се нижеха на големите екрани в предната част на залата — все същите неща, публикувани в пресата и в интернет от седмици. Нищо ново.
Присъстващите губеха търпение, но никой не си тръгваше. Стана време повечето деца да си лягат, ала родителите им явно бяха твърдо решени да останат. Какво ако са малко недоспали? Това беше далеч по-важно.