Страстите се разпалиха, когато господин Чък Черони, единственият член на комисията, който публично беше заклеймил обходния път, поде спор с експертите от агенцията. Този факт разстрои господин Лукас Граймс, голям привърженик на проекта, и двамата членове на комисията започнаха сериозна препирня. Гневът им и драматичният спор внесоха оживление във вечерта, но само за известно време. Когато двамата най-сетне се успокоиха, следващият говорител взе думата и се зае да изпълни своята част от програмата.
Беше почти десет вечерта, когато официалното представяне най-сетне приключи. Господин Стак се наведе към микрофона и каза:
— Господа, благодаря ви за информативното обобщение на проекта. А сега, както решихме вчера, даваме възможност на говорител на противниците на проекта да направи петнайсетминутно опровержение. Мисля, че сега господин Себастиан Райън ще направи това.
Зрителите, издържали двучасовото мъчение, внезапно живнаха. Докато Себастиан крачеше към подиума, през залата премина вълна от свежа енергия. Той нагласи микрофона и каза:
— Господин Стак, благодаря на комисията, че ни дава възможност да бъдем чути. — Замълча, после високо и театрално заяви: — Честно казано, господа, този обходен път е скапано хрумване.
Залата избухна в аплодисменти и възгласи, защото стотици противници на проекта най-сетне имаха шанс да бъдат чути. Тълпата крещеше и ръкопляскаше в прилив на ентусиазъм, който стъписа почти всички, най-вече петимата членове на комисията. Господин Стак вдигна ръка и спокойно изчака глъчката да утихне.
— Добре, стига толкова. Овладейте се, моля. Ако не запазите тишина, ще ви помолим да напуснете. — Държеше се учтиво, несъмнено шлифован от дългогодишен опит.
Зрителите постепенно се успокоиха, но несъмнено бяха готови всеки момент отново да забоботят. Отегчените възрастни вече не скучаеха. Сънливите деца се разбудиха. Слушаха съсредоточено Себастиан Райън, който точка по точка излагаше критиките към проекта.
Всяка негова дума беше смислена, поне според Тео, който беше омагьосан от Себастиан на подиума. Той беше умен, спокоен, а заради брадата и по-дългата си коса несъмнено беше най-готиният оратор досега. Беше адвокат, който не влизаше в съдебна зала, а вместо това се бореше в защита на околната среда. Тео никога не си бе мислил да върши такава работа, но в момента му се искаше да е като Себастиан. Малко се срамуваше от тези свои мисли, но някак завиждаше на този човек, че е център на вниманието.
Не всички обаче бяха впечатлени. Господин Лукас Граймс и още един член на комисията, господин Бъди Класко, започнаха да обстрелват Себастиан с въпроси. Хората знаеха, че господин Граймс подкрепя проекта, а с напредването на вечерта стана ясно, че господин Класко също го подкрепя. Като се добави и гласът на господин Стак, най-шумния привърженик на обходния път, ставаха трима на двама в полза на строежа. Мнозинство. Победа.
След половинчасови разправии и спорове Себастиан Райън започна да губи търпение, и то напълно основателно. Господин Граймс и господин Класко подеха още по-агресивно нападение и за най-несъществените дреболии. Господин Черони, противникът на пътя, се опитваше да подкрепи Себастиан и на моменти като че ли и петимата членове на комисията спореха и се сочеха с пръст. Зрителите реагираха с ропот и мърморене, дори с няколко подсвирквания след глупавите въпроси и коментари.
Себастиан беше на подиума почти час, когато положението коренно се промени. По време на кратко затишие в спора един едър и доста приятен на вид мъж на около четирийсет години застана в средата на подиума и се провикна:
— Господа, страхувате ли се да гласувате?
Резките му думи прорязаха натежалия въздух и отекнаха в залата. Въпросът допадна на зрителите, които реагираха с възгласи и подсвирквания. Някъде отзад започна скандиране: «Искаме гласуване! Искаме гласуване!». Призивът мигновено плъзна до всяко ъгълче и след броени секунди стотици хора станаха на крака и закрещяха с пълно гърло: «Искаме гласуване! Искаме гласуване!».
Тео също крещеше и не помнеше откога не се е забавлявал толкова.
Себастиан постъпи умно и след тази демонстрация си седна.
Председателят Стак съобразително остави тълпата да изрази мнението си. След като прозорците на залата дрънчаха около минута, той вдигна ръка и се усмихна.
— Благодаря ви. Моля ви… Да… Благодаря ви. А сега седнете, ако обичате.