— Вече чухте преподобния Куин, който описа семейната си ферма. Ходил съм там. Харди Куин е мой приятел и едно от децата, които направиха видеото. Той е отраснал в тази ферма, красиво парче земя от сто акра, на което всеки от нас би желал да живее. Там има всичко — гъсти гори за лов, потоци и реки за риболов, бързеи за рафтинг, поляни, на които расте сено, километрични пътеки за походи и езда. Има къщичка на едно дърво, обор, плевня и барака за инструменти, гробище и стара селска къща, където цялото семейство Куин идва на празници и през повечето почивни дни. На предната веранда стотици членове на семейство Куин са се събирали през годините, за да пият студен чай и да си бъбрят за живота. В задния двор са вдигали сватби, правили са погребения и са пекли прасенца на всеки Четвърти юли. Представете си, само си представете как с няколко булдозера Пътната агенция срива всичко със земята. Не е редно.
Няколко души от публиката шумно изразиха съгласието си.
И петимата членове на комисията бяха вперили поглед в Тео и попиваха всяка дума. Той подсили въздействието с твърдението:
— Би било злоупотреба с власт. — Смени темпото, извиси глас и продължи: — Умниците, които са проектирали обходния път, смятат, че е добра идея да пренасочат двайсет и пет хиляди превозни средства дневно покрай началното училище и футболен комплекс. Най-малко десет хиляди ще бъдат големите камиони с дизелови двигатели. И тъй като никой не си е направил труда да проведе прецизно проучване за замърсяването на въздуха, ние не знаем, извинете, вие не знаете за какво говорите. Никой не знае. Струва ми се обаче, а аз съм дете адвокат, не дете учен, че последното място, на което следва да се строи четирилентово шосе, е в близост до начално училище.
Харди, Уди, Чейс и Ейприл стояха зад Тео и като по даден знак започнаха да кашлят и да се давят. Останалите бързо се включиха и около трийсетина секунди цялата тайфа в жълто се тресеше, превиваше се и се гърчеше, докато имитираше как хората се задушават от замърсения с изгорели газове въздух.
Господин Стак вдигна ръка и ги прекъсна.
— Добре, добре.
Кашлянето и давенето незабавно секнаха. Публиката страхотно се забавляваше, повечето членове на комисията и техните асистенти — също.
Тео продължи:
— За щастие, моето училище не е близо до предложения обходен път, но нека ви кажа какво се случва при нас. През последните два месеца моето училище беше принудено да съкращава програми, да уволнява преподаватели на хонорар, треньори, портиери и служители от кафето и да отменя учебни пътувания. Всяко училище в областта го прави. Защо ли? Заради бюджетни съкращения. Заради липсата на достатъчно приходи. И не само за училищата. Полицията и пожарната също уволняват служители. Правим съкращения в уличното почистване, в събирането на сметта, в поддържането на парковете и местата за отдих, във всичко. Знаете го, защото сте били принудени да орежете бюджета на окръга. — Поредната пауза, след която Тео вдигна очи, за да нанесе смъртоносния удар. — Как е възможно вие като лидери в нашата общност днес да режете бюджети, а на следващия ден да гласувате за един обходен път за никъде, който ще струва двеста милиона долара?
Публиката тутакси ревна и след секунди мнозина от скандиращите бяха на крак. Овациите продължиха и набраха сила, а Тео направи крачка назад. Господин Стак вдигна ръка, за да призове към ред, но не му обърнаха внимание. Пък и какво можеше да направи? Той умно остана седнал и мрачно заслушан във врявата. За част от секундата погледът му срещна погледа на Тео и двамата разбраха истината.
Тео знаеше, че кратичката му импровизирана реч е достигнала кулминацията си. Господин Маунт винаги ги съветваше, че е най-добре да се откажат, докато имат предимство. Мнозина оратори губят публиката си, защото говорят твърде дълго. Тео изпитваше облекчение, че е успял да стигне дотук, а и наистина нямаше какво да добави. Когато присъстващите най-сетне се успокоиха, той отново се приближи към микрофона и каза:
— Благодаря ви.
— Благодаря, господин Буун — каза господин Стак.
Беше почти полунощ. Приключило беше и последното изказване. Дневният ред беше изчерпан, оставаше само да гласуват за обходния път. Очевидно публиката нямаше да си тръгне, преди членовете на комисията да гласуват. Децата в жълто не се върнаха по местата си. Вместо това се скупчиха по-плътно едно до друго край подиума и по пътеките възможно най-близо до членовете на комисията. Хванаха се за ръце и седнаха на пода.