Дистанционното беше във владение на госпожа Буун. Преди месеци семейството беше постигнало примирие, а после и споразумение, съгласно което всяка сряда дистанционното се завърташе помежду им. Когато някой го държеше, другите двама нямаха право да се оплакват. След няколко хапки и коментари за чудесните дебати госпожа Буун най-сетне включи телевизора и започна да обикаля каналите безцелно, без конкретно намерение. Звукът беше изключен. Единственият звук издаваше Джъдж, който шумно дъвчеше хрупкавото телешко. Ако дистанционното беше у господин Буун или у Тео, те щяха веднага да пуснат любимия си филм — повторенията на сериала за Пери Мейсън. Но госпожа Буун просто превключваше, без да се интересува конкретно от нищо. Тя почти не гледаше телевизия и се стараеше да държи и Тео далече от екрана.
Накрая спря на предаване, озаглавено «Стратънбърг днес» — зле скалъпен обзор на горещите новини от града, ако изобщо имаше горещи новини. Обикновено нямаше. Гласът на репортера зад кадър оповести: «Губернатор Уофлър посети града днес, за да оповести нов окончателен план за строителството на обходния път през Ред Крийк, тринайсеткилометрово трасе, което ще струва двеста милиона долара и се обсъжда разпалено от много години. Губернатор Уофлър се срещна с местни бизнесмени и държавни служители, които настояват за проекта. Той съобщи, че е разпоредил на секретаря си по транспорта да превърне обходния път в приоритет и да отдели достатъчно средства за изграждането му». Камерата се отдръпна за по-широк кадър на губернатора, който говореше по микрофон, а зад него стояха сериозни мъже в костюми.
— Не мога да повярвам — възкликна госпожа Буун.
— Какво е обходен път? — попита Тео.
— В конкретния случай път, който не води доникъде, ще струва най-малко двеста милиона долара и ще спести на шофьорите на камиони около пет минути през Стратънбърг — обясни майка му.
— Освен това е много нужен четирилентов път, който ще намали задръстванията по Батъл Стрийт.
— И е безсмислен, разточителен проект. Преди пет години група консервативни данъкоплатци, един от твоите хора, Уудс, го нарече третото по мащаби прахосничество на парите на данъкоплатците в цялата държава.
— А изследване на Търговската камара установи, че задръстванията на Батъл Стрийт са толкова големи, че възпират растежа и развитието — възрази господин Буун.
— Двеста милиона долара за пет минути по-кратко пътуване. Невероятно! — възкликна госпожа Буун.
— Не може да възпираш прогреса — заяви господин Буун.
Възцари се напрегната тишина и Тео успя да вметне:
— Съжалявам, че попитах.
Известно време слушаха губернатора и се хранеха мълчаливо. После на подиума застана местен щатски сенатор и започна да бръщолеви колко ще се подобри животът в града и окръга след строителството на новия обходен път. Не беше много впечатляващ — нисък, червендалест, пълничък, едва напъхан в зле ушит костюм — и след като го слуша да дърдори няколко минути, госпожа Буун отбеляза:
— Ти гласува за този палячо.
Господин Буун доби виновно изражение и не отрече обвинението.
— Наистина ли, татко? — попита Тео почти невярващо, сякаш искаше да каже: «Как е възможно изобщо някой да гласува за такъв смешник?».
— Гласувах — призна най-сетне баща му.
На тринайсет Тео Буун проявяваше само мимолетен интерес към политиката. Много от нещата, които гледаше по телевизията, го убеждаваха да стои далече от нея. Знаеше, че майка му е по-либерална, а баща му — по-консервативен, но неведнъж ги беше чувал да твърдят, че просто са «умерени», някъде по средата. Тео ги беше чувал да обсъждат помежду си и установи, че не е проста работа да бъдеш умерен. За щастие, родителите му проявяваха благоразумието да не спорят за политика пред Тео. Те по принцип рядко спореха за нещо, поне не в негово присъствие.
Тео попита невинно:
— Откъде са дошли тези двеста милиона долара?
— Предимно от щата, но част от парите са от града и от окръга — обясни баща му.
— Но ако градската управа орязва бюджети наляво и надясно, ако отменя учебни предмети и уволнява полицаи и портиери, как така харчат пари за този обходен път?
Майка му се засмя и възкликна:
— Бинго!
— По-голяма част са средства на щата — каза господин Буун.