Тъй като господин Буун работеше сам на втория етаж, кабинетът му беше огромен. Дълги, овехтели рафтове с книги заемаха две от стените, а на останалите висяха множество снимки на Уудс в компанията на политици и колеги от Асоциацията на юристите. Тео бе посещавал доста кантори в града-от любопитство винаги надникваше през отворените врати - и знаеше, че адвокатите обожават да украсяват стените си със снимки, дипломи и удостоверения за членство в различни клубове. Майка му се присмиваше на тяхната суета. Нейният кабинет беше почти празен, ако не се брояха няколко странни модернистични картини.
Тео почука на вратата и влезе. Отбиваше се при родителите си всеки ден след училище, в случай че нямаше други ангажименти. Баща му седеше зад старото си бюро, отрупано с купища документи. Винаги беше сам, тъй като неговите клиенти рядко минаваха през кантората. Обаждаха се по телефона или изпращаха запитвания по пощата, факса и имейла, но не беше нужно да посещават лично фирмата, за да получат правен съвет.
- Здравей - каза Тео и седна на един стол.
- Как мина в училище? - попита баща му както обикновено.
- Много добре. Директорът одобри посещението ни в съда. Тази сутрин се срещнах със съдия Гантри. Обеща ни места на балкона.
- Чудесно. Имате късмет. Половината град ще бъде там.
- Ти ще ходиш ли?
- Аз ли? Не - отвърна баща му и посочи документите пред себе си, сякаш незабавно трябваше да се заеме с тях.
Тео бе дочул как двамата му родители се заричат, че няма да идат в съда, за да наблюдават процеса. Те самите бяха твърде заети адвокати и не можеха да си губят времето с чужди дела. Тео обаче знаеше, че им се иска да присъстват.
Господин Буун, а донякъде и съпругата му винаги се оправдаваха с работата си, когато се стараеха да избегнат нещо.
- Колко време ще продължи делото? - попита Тео.
- Носят се слухове, че ще приключи след около седмица.
- Ще ми се да го изгледам докрай.
- Дори не си го помисляй, Тео. Вече говорих със съдия Гантри. Ако те види в залата по време на училище, ще спре заседанието и ще нареди на съдебния пристав да те арестува. А аз няма да платя гаранцията ти. Ще лежиш дни наред в затвора с всички останали пияници и гангстери.
След тези думи господин Буун взе лулата си, запали я и издиша дима. Погледите им се срещнаха. Тео не знаеше дали баща му се шегува, но определено изглеждаше сериозен. Съдия Гантри беше негов стар приятел.
- Майтапиш ли се? - попита накрая Тео.
- Донякъде. Едва ли бих те оставил в затвора, но наистина говорих със съдия Гантри.
Тео вече обмисляше как да присъства на процеса, без да бъде забелязан от съдията. Бягството от училище щеше да бъде детска игра.
- А сега изчезвай - нареди господин Буун. - Трябва да си напишеш домашните.
- Ще се видим после.
До входната врата на долния етаж седеше жена, стара почти колкото самата кантора. Казваше се Елза Милър, но никой не се обръщаше към нея с фамилното й име. Независимо от възрастта й, която оставаше неизвестна, тя държеше всички да й викат Елза. Дори тринайсетгодишният Тео. Елза бе започнала да работи за семейство Буун много преди той да се роди. Беше рецепционистка, секретарка, офис мениджър и правен асистент при необходимост. Тя управляваше кантората и често трябваше да помирява двамата адвокати.
Елза заемаше много важна роля в живота на семейство Буун. Тео я възприемаше като близка приятелка.
- Здравей, Елза-поздрави я той, спря до бюрото й и разтвори ръце, за да я прегърне.
Както винаги Елза скочи енергично от стола и притисна Тео към себе си. После го огледа и попита:
- Не носеше ли същата риза вчера?
- Не.
Тео казваше истината.
- Напротив.
- Бъркаш, Елза.
Тя често коментираше облеклото му, което за едно тринайсетгодишно момче беше доста отегчително. Тео обаче беше нащрек. Знаеше, че някой винаги го наблюдава и си води бележки. Ето защо често мислеше за Елза, докато подбираше дрехите си сутрин. Не успяваше да се отърве от този досаден навик.
За нейния собствен гардероб се носеха легенди. Елза беше ниска и много слаба - според майката на Тео „всичко й отиваше“. Тя предпочиташе прилепнали дрехи в ярки цветове. Днес носеше черни кожени панталони и яркозелен пуловер. Късата й посивяла коса беше лъскава и разрошена. Както обикновено очилата й бяха в тон с облеклото. Елза не беше скучен човек. Наближаваше седемдесет, но определено не водеше еднообразен живот.
- Мама тук ли е? - попита Тео.
- Да, вратата е отворена.
Тя седна отново на стола, а Тео се отдалечи.
- Благодаря.
- Обади се един твой приятел.