Бащата на Тео щеше да се разочарова. Майка му — най-вероятно не. Тя и бездруго презираше тестовете. Айк щеше да се отнесе равнодушно и да му каже да учи по-усърдно и да докаже на хората, които управляват училищата, че е способен да се труди повече от всички. Защо Тео седеше в часа по испански и се тревожеше какво ще кажат възрастните? Това го дразнеше. Огромна част от живота му беше посветена на старанието да угажда на родителите си, на учителите и дори на Айк. Не можеше ли просто да си пише домашните, да направи каквото може на тестовете и да остави живота си да следва своя ход, без да се притеснява от възрастните?
Вторият час, геометрия, не мина много по-добре. Учениците вече съвсем открито обсъждаха резултатите си и това кой е успял и кой — не. Повечето изглеждаха изненадани, че Тео не се е представил по-добре.
На обед той потърси Ейприл, но тя не беше в кафенето. Натъкна се на Пийт, който изглеждаше унил досущ като Дарън. Прошепна на Тео, че се е провалил на тестовете и че го очаква трудно начало в девети клас. Току-виж, дори отпаднал, както баща му прекъснал образованието си в десети клас. Тео се помъчи да го насърчи, но не успя. Пийт му благодари, осведоми го, че баща му се справя добре в клиниката и че положението у дома се е успокоило.
Докато прекосяваше сам спортната площадка, Тео се запита как дете като Пийт да се представи добре на тестовете, след като в дома му е такъв хаос? Как да се съсредоточи един ученик, при положение че баща му непрекъснато влиза и излиза от затвора?
Откри Ейприл в ателието по изобразително изкуство на госпожа Бондюран и само един поглед му беше достатъчен да разбере всичко. Беше самичка, ядеше ябълка и си личеше, че е плакала. Той седна до нея.
— Стига, Ейприл, не е краят на света. И аз не успях, но в крайна сметка ще се оправим.
Тя прехапа устна и изтри бузите си.
— Ти не успя ли, Тео?
— Не. Почти. Една точка не ми достига.
— И на мен. — Тя стисна зъби, за да не се разплаче. — Просто най-добрите предмети по изкуство са в паралелките за напреднали. Само това искам, Тео, да уча изкуство и да правя изкуство.
— И така ще стане, Ейприл. Нищо не може да ти попречи да станеш прекрасна художничка. Има предостатъчно предмети за теб, за мен и за всички останали. Гимназията „Стратънбърг“ е една от най-добрите в щата. Трябва да го преодолеем.
— Какво ще кажат вашите?
— Не ме интересува, честно. Няма да ни изпратят в помощно училище. Ще се справим в гимназията.
— И моята майка няма да се впечатли, а баща ми рядко си е у дома. Твоите родители поне се интересуват какво се случва с теб.
— Стига, Ейприл, ще се оправим.
— Не мога да повярвам, че Хали Кършо успя. Такава фукла е, вече се хвали наляво и надясно.
Хали беше най-готиното и най-популярно момиче в осми клас и Тео като повечето момчета страшно си падаше по нея.
— Само това ли ще обядваш? — попита той и кимна към ябълката на Ейприл.
— Да, искаш ли?
— Не, благодаря. Всъщност ми се яде тако. В днешното меню е, така че хайде да отидем да се наобядваме!
— Благодаря, но ще остана тук. Искам само да се скрия някъде.
— Не можеш да се скриеш, Ейприл. Животът продължава.
Поседяха малко мълчаливо.
— Знаеш ли, Тео — поде тя, — не съм лоша, но ми стана по-добре, когато разбрах, че и ти не си успял. Исках да успееш, не ме разбирай погрешно. Просто си единственият ми близък приятел. Може пък догодина да се паднем в един клас.
— Да, знам. Татко все повтаря: „Нещастието обича да има компания“. Затова те разбирам. В момента си имаме компания колкото искаш, така че хайде да отидем да ядем тако.
— Не съм гладна.
— Ти никога не си гладна, но трябва да ядеш.
— Не искам да виждам никого. По-лесно ми е просто да седя тук и да си страдам.
— Добре, страдай си тогава. Какво ще кажеш да се видим в „Гъф“ и да хапнем замразен йогурт?
— Нямам пари, Тео.
— Добре, тогава те каня на среща и ще те почерпя. В четири?
— Ами добре.
— До тогава.
Госпожа Буун прегледа резултатите на Тео от тестовете и няколко минути не продума. Тео притеснено наблюдаваше лицето й, снижен максимално на едно от двете големи кожени канапета срещу бюрото й. Постара се да изглежда достоен за съжаление, но се съмняваше, че майка му ще се ядоса. Накрая тя въздъхна: