— Мили боже! — подсвирна Тео.
— Можеш ли да повярваш?
— Не, не мога. Смахната работа!
Ейприл бавно си гребна сладолед — малка лъжичка. Тео беше твърде изумен, за да продължи да яде.
— Нали знаеш какво означава това?
— Да, струва ми се.
— Вероятно означава, че ти, аз и сигурно още няколко човека, които за едната бройка не влизат в специалните паралелки, сме били ощетени от измамата на учителите.
— И аз си помислих същото.
— Кой друг знае?
— Нямам представа, но допускам, че е голяма тайна.
— Колко души са участвали?
— Пет или шест.
— Луда работа. Никога не бива да има толкова съучастници в едно престъпление. Някой все ще си развърже езика.
— Престъпление ли? Противозаконно ли е?
Тео замълча и хапна лъжичка сладолед. Замисли се над въпроса й няколко секунди и каза:
— Не знам. Сигурен съм, че ще ги уволнят, но не съм сигурен дали действително са нарушили закона. Ще проуча, когато отида в кантората.
— Звучиш като истински адвокат.
— Точно това ми е целта. Така впечатлявам момичетата.
— Добре, като си толкова умен, ми кажи какво да предприемем.
— Кой казва, че трябва да предприемаме нещо? Ако се оплачем, ще изглежда, че просто ни е яд, защото не сме успели. Според мен това е идеалният пример за неприятност, в която две любопитни хлапета не бива да си навират носа.
— Глупости, Тео. Знам, че дълбоко в себе си мечтаеше да влезеш в паралелка за напреднали точно както и аз. Аз поне си признавам честно. Страшно ми се искаше и съм дълбоко разочарована, че не съм в първите десет процента. И на двамата не ни достига една точка. А сега се оказва, че има реален шанс някои от успелите деца да го дължат на подправените резултати от онези учители. Не можем просто да бездействаме.
— Какво си намислила?
— Тук е твоята роля, господин адвокат. Защо не кажеш на родителите си?
— Защо ти не кажеш на твоите?
— Ти сериозно ли, Тео? Родителите ми са луди, знаеш го. Изобщо не ги интересува какви предмети уча и какви оценки получавам.
— Сигурно е приятно.
— Е, не е, повярвай ми. Мисля, че трябва да съобщиш на родителите си.
— Ще ми кажат да не се бъркам.
— Не, няма, Тео. Родителите ти са адвокати, знаят какво е правилно и какво не е и се възмущават, когато някой спечели незаслужено. Особено майка ти. Тя никога не се отказва да се бори за справедлива кауза.
— Не съм сигурен. Още ми се струва, че ще го отдадат на озлоблението ни от неуспеха. Пък и не сме сигурни, че е вярно.
— Така е, не сме. Обясни ми обаче защо Бинки ще си измисля такава откачена история и ще я споделя със сестра си?
— Не мога.
— Така е, не можеш, защото историята е вярна. Замисли се какво знаем със сигурност: „Ийст Мидъл“ постигна драстично подобрение на резултатите на осмокласниците си. Всъщност според Джанел през всичките години, откакто съществуват тестовете, гимназията не е правила толкова голям скок. Доста подозрително, нали така?
— Да, подозрително е, признавам.
— Благодаря. Значи ще кажеш на майка си?
— Виж, Ейприл, трудно ми е да асимилирам всичко наведнъж. Дай ми малко време. Утрото е по-мъдро от вечерта, нали така? Да поговорим отново утре, какво ще кажеш?
— Добре.
Тео дояде сладоледа си. Ейприл не хареса своя, затова той изяде и него. За пръв път чуваше за кокосов сладолед с лимон, но не беше чак толкова лош. Когато и двете купички се изпразниха, децата си тръгнаха. Докато въртеше педалите към къщи, Тео продължаваше да се опитва да убеди сам себе си, че историята на Бинки е истина. Учители да подправят резултати от тестовете?
След вечеря, докато отново се размотаваше с домашните си, той направи онлайн проучване. Не му отне дълго да се добере до грозната истина. През последните десет години в поне четири училища в окръга учители бяха заловени за същото деяние, което Бинки беше описала на Джанел.