Следователите преглеждали тестовете часове наред. Заключението им било очевидно и просто: да, в тестовете на осмокласниците имало много повече изтрити отговори от нормалното. Например обикновено на двучасов изпит по история с петдесет въпроса изпитваният прави пет поправки. Той изтрива отметката си за отговор А, Б, В, Г или Д и прави нова за втория си, правилен избор с обикновен графитен молив. В изпитните материали на някои от осмокласниците в „Ийст“ обаче имало до петнайсет изтривания. Късно в четвъртък следобед следователите се срещнаха с д-р Ступ и екипа й, за да им съобщят лошата новина. Тя им беше наредила да продължат да действат с нужната бързина. Репортерът звънеше по телефона и положението можеше да излезе от контрол.
В петък, докато Тео се криеше в библиотеката и преглеждаше новините в интернет, директорът на „Ийст Мидъл“ повика в кабинета си госпожа Емили Ковак. Там я чакаха двама следователи. Държаха се любезно и вежливо и й обясниха, че искат да й зададат няколко рутинни въпроса. Тя тутакси изпадна в паника.
Първият следовател я попита:
— Върнахте ли се в училището в събота след приключването на тестовете?
— Ами май не си спомням.
— Беше само преди три седмици. Често ли идвате в училището в събота?
— Понякога.
Тя стрелна уплашен поглед към директора, който я гледаше толкова гневно, сякаш я беше спипал да краде парите за обяд на някое дете.
— В такъв случай се постарайте да си спомните дали сте се върнали в училището въпросната събота.
— Май си спомням, че се върнах. Да, след приключването на тестовете.
— И по каква причина се върнахте?
— Да взема няколко домашни за оценяване.
— Разбирам. Но тази седмица учениците не са имали домашни, нали? По време на тестовете не се дава домашна работа или греша? — погледна към директора следователят.
— Точно така — потвърди директорът.
Госпожа Ковак прегърби рамене и доби объркан вид.
— Бяха стари домашни, които бях забравила да оценя. Какво целите с тези въпроси? — попита тя.
— Имаше ли други учители тук в събота?
— Не помня да съм видяла някого — напрегнато отговори тя.
— Господин Ландън тук ли беше?
Тя отмести поглед и се помъчи да си даде вид, че не помни.
— Видяхте ли се с господин Ландън и с други учители тук онази събота?
Тя не помнеше. С напредването на разговора си спомняше все по-малко. Разследващият нито веднъж не спомена вероятността тестовете да са били подправени — щеше да го направи впоследствие. Час и половина по-късно директорът помоли учителката да остане в кабинета му за няколко минути. Двамата следователи си тръгнаха и влязоха в съседния кабинет, където напрегнато ги чакаше господин Ландън. Оказа се, че и на него паметта му изневерява; той беше много неспокоен и все заекваше.
За следователите беше повече от ясно, че ако учителите бяха действали съвместно и бяха подправили резултатите от тестовете, те се бяха сплотили и никой не изглеждаше склонен да говори. Обаче слуховете бързо плъзнаха в училището. По обед малки групички учители си шушукаха уплашено по коридорите, а догадките плъзнаха навсякъде в „Ийст Мидъл“.
Междувременно на обед Тео намери Ейприл в кафенето и седна до нея. Не можеха да говорят, защото край тях имаше други деца, затова отидоха на спортната площадка. Тя беше проверила онлайн и знаеше за разследването.
— Допускам, че си искала точно това — каза Тео.
— Май да.
— Изглеждаш ми уплашена.
— Правилно ли постъпих, Тео? Кажи ми, моля те.
— Не знам. Ако разследването установи скандално подправени резултати и лошите бъдат наказани, тогава ще можем да кажем, че си постъпила правилно. Ако няма скандал, нищо лошо няма да се случи на никого и писмото ти ще се окаже безобидно.
— Тогава какво те притеснява?
— Не знам. Просто съм смутен от причината, поради която го направи. В известен смисъл ми се струва егоистично. Почувства се измамена, защото не успя да влезеш в паралелка за напреднали, затова раздуха всичко едва ли не за отмъщение.
— Не съм егоистка, Тео. Това наистина ме обижда.
— Извинявай, но ти ме попита.
— И не беше за отмъщение. Звучи странно от твоята уста — нали винаги твърдиш, че браниш справедливостта? Да допуснем, че онези учители са направили, каквото са направили, че са допуснали грешка, която е ощетила някои ученици — мен, теб и още други? Не мислиш ли, че е редно да бъдат разобличени и наказани?