В името на справедливостта трябва да отбележим, че господин Ландън пое отговорност за скандала с измамата. Преди три години беше започнал сам да подправя резултатите от тестовете. По онова време причината беше основателна, поне в неговите очи. Мразеше тестовете и не искаше учениците му да бъдат заклеймявани като слабаци. В „Ийст Мидъл“ учеха предимно деца на семейства с ниски доходи, но те бяха точно толкова умни, колкото другите осмокласници в града. Просто у дома не получаваха същата подкрепа и същите възможности. Той промени някои резултати, после привлече към делото Емили Ковак и Том Уилингам, които му бяха близки приятели. По-късно към малката им група се присъединиха Пен Норман и Дженива.
Сега всичко това му се струваше много глупаво. Рано или късно щяха да ги заловят. Бяха започнали да мамят нагло и оставяха твърде видима следа.
— Смяташ ли, че трябва да си наемем адвокат? — попита Дженива.
— Не знам — отвърна Пол. — Аз наистина не мога да си позволя.
Телефонът на Дженива Хъл избръмча. Беше директорът.
— Няма да вдигна — отсече тя.
— Не можеш да се криеш вечно — изтъкна господин Ландън.
— Знам.
Междувременно в прогимназията „Ийст“ Том Уилингам и Пен Норман също отказаха да се подложат на детектора на лъжата. По обед в училището се вихреха слухове и всички бяха научили за отстраняването на учителите от работа. С есемес до всички служители директорът свика събрание в края на учебния ден, за да обсъдят създалото се положение.
15
Бюрото на Елза се намираше непосредствено до входа на кантора „Буун и Буун“ и приличаше по-скоро на команден център, отколкото на рецепция. Тя с лекота се справяше с четирите входящи линии. Всеки, който се обаждаше, биваше посрещан с неизменно професионален поздрав, макар че много от обажданията бяха нежелани. Елза веднага познаваше дали човекът, който звъни, просто търси безплатен съвет, иска да отправи несъстоятелен иск, нуждае се от адвокат за дела, които двамата Буун избягваха, или просто е поредната откачалка на телефона. След трийсет години на поста си тя беше развила шесто чувство за това кой е истински нуждаещ се и кого трябва да избягва. Освен това се оправяше и с посетителите: с подранилите клиенти, с неочакваните посетители, с продавачите от врата на врата, с несекващия поток търговци на правни пособия и канцелария и с адвокатите, които идваха на различни срещи. Елза контролираше графика на всички в кантората, включително ангажиментите на Тео и часовете му за преглед при зъболекар или лекар. Следеше рождените дни, годишнините, крайните срокове и датите за явяване в съда и изпращаше цветя от името на кантората за погребения и заупокойни служби. Тя приготвяше кафето и се стараеше винаги да има прясно сварено. Тя хранеше Джъдж, който вечно се навърташе наоколо с гладен поглед. Тя напомняше на господин Буун да си взема хапчетата. Тя му се мръщеше, че пуши лула, макар всички да знаеха, че това е чиста загуба на време. Тя се оправяше с пощата, ходеше до банката, понякога поръчваше обяд, водеше рутинната кореспонденция и печаташе по-бързо от всяка друга правна секретарка в града. С две думи, Елза въртеше кантората и за жена, прехвърлила седемдесетте, направо бликаше от енергия.
В понеделник следобед тя пишеше нещо на компютъра, когато в кантората се появи млада жена без предварително уговорена среща. Представи се като Дженива Хъл и каза, че е крайно наложително да говори с госпожа Марсела Буун. Елза тутакси усети, че жената е в беда и се нуждае от помощ, затова учтиво отговори:
— Госпожа Буун е заета в момента.
— Знам. Трябваше да се обадя предварително.
— Може ли да попитам за какво става въпрос? — попита Елза, привидно ненатрапчиво, но всъщност наистина беше любопитна.