— Разбира се, Айк, къде си?
— В ареста.
— В ареста ли? Защо?
— Ще го обсъдим по-късно, най-важното в момента е да ме измъкнеш от тук. Точно затова се нуждая от помощта ти. Трябва ми известна сума да си платя гаранцията, а нямам у себе си достатъчно. Искам да дойдеш тук да вземеш ключовете ми и да отидеш в офиса, където държа малко пари.
— Разбира се, Айк, както искаш.
— И не казвай на родителите си. Много съжалявам, Тео, но нямам друг избор. Познаваш офиса ми, ще ти обясня къде крия разни неща.
— Добре, ама ако изляза сега, нашите ще заподозрат, че съм наумил нещо.
— Кога можеш да тръгнеш?
— Винаги излизам към осем.
— Не можеш ли да измислиш някакво извинение да тръгнеш по-рано?
— Ще се постарая.
— Побързай. Когато пристигнеш, потърси полицай Стю Пекинпо.
— Познавам го.
— Добре, побързай.
Тео полежа още малко и се помъчи да разсъждава логично. Мисълта, че Айк е в ареста, му беше непоносима — какво ли беше направил? Надали беше чак толкова сериозно, след като можеше да плати гаранция в брой. За да се измъкнеш от сериозно престъпление, бяха нужни стотици хиляди.
Ако Тео се размърдаше сега, ако си вземеше душ и започнеше да се облича, родителите му щяха да го чуят и да се запитат какво става. Затова поизчака. Влезе в интернет да провери какви тежки престъпления са извършени през нощта. Нямаше нищо. В каквото и да се беше забъркал Айк, за да го арестуват, не беше отразено в местните новини.
Както обикновено, господин Буун излезе точно в седем. Тео отново се престори, че се къпе, изми си зъбите, облече се и слезе долу. Майка му беше в кухнята по халат.
— Рано си станал днес — отбеляза тя.
Той беше намислил какво да каже:
— Да, знам — отговори Тео уж отчаяно. — Господин Маунт иска отборът по дебати да се поупражни преди часовете. Днес следобед е зает.
Майка му си наля кафе и отбеляза:
— Странно.
— Гадна работа, ако ме питаш. Като че ли не сме достатъчно заети в училище.
— Усмихни се, Теди. Това е най-хубавият период от живота ти. Наслаждавай се на всеки миг в училище.
— Всички така казват.
Тя занесе кафето и вестника си в хола. Тео приготви две купи с „Чириос“ и си сипа чаша портокалов сок. Нахрани се бързо, почти колкото Джъдж, и в седем и половина беше готов за тръгване. Надникна в хола и обяви:
— Потеглям, мамо.
— Имаш ли пари за обяд?
— Да, и съм си написал домашните. Ще се усмихвам през целия ден и ще направя света по-хубаво място.
— Обичам те, Теди.
— Обичам те, мамо.
Тео грабна раницата си, изхвърча от къщата и се метна на колелото. Десет минути по-късно влезе в полицейския участък. Арестът се намираше в задната част. Поговори си с няколко полицаи и видя Пекинпо да си сипва кафе. Приближи се към него и поздрави:
— Добро утро.
Пекинпо му отвърна усмихнат:
— Здравей, Тео.
Пекинпо беше ветеран, който патрулираше в центъра на града пеша. Обичаше да крещи строго и да се перчи, но всъщност беше свестен човек.
— Ела с мен.
Полицаят поведе Тео през лабиринт от коридори, отвори вратата на тясна стаичка и заповяда:
— Седни.
Тео се подчини и вратата се затвори. Пет минути по-късно доведоха Айк с белезници.
— Адвокатът ти е тук — оповести Пекинпо и се засмя, докато сваляше белезниците. Извади някакви ключове от джоба си и ги подаде на Айк. — Имате пет минути.
Той излезе.
— Познавам го отдавна.
Айк погледна към племенника си над малката маса. Тео се взря в зачервените очи на чичо си. Айк обикновено изглеждаше изморен сутрин, но сега беше още по-зле.
— Тео, страшно ми е неприятно, че става така. Никак не ми се иска точно ти да ме виждаш на подобно място. Неловко ми е и се чувствам ужасно, че ти звъннах.
— Всичко е наред, Айк. И аз те търся, когато загазя, нали така?
— Май да. — Айк се умълча и пое дълбоко дъх. — Снощи играх покер с приятели, пийнах няколко бири… май попрекалих. Докато се прибирах с колата, някак подминах един знак „стоп“ — не спрях съвсем, поне така твърди полицаят. Обвиниха ме в шофиране в нетрезво състояние. Прекарах нощта тук. Наистина ужасно се срамувам, Тео.
— Не се тревожи, Айк. Аз съм ти приятел.
— Благодаря. — Айк взе връзката с ключовете и отдели един. — Този е за вратата на кабинета ми. Зад бюрото ми има шкаф с четири чекмеджета. — Показа на Тео друг ключ, син. — Този е за най-долното чекмедже отляво. В него има малък метален сейф. — Показа му още един ключ. — С този ключ се отваря сейфът. Вътре ще намериш табличка със златни монети и пачка стодоларови банкноти. Вземи пет. Определиха ми гаранция от петстотин долара. Мога да я платя и да изляза от тук още днес сутринта. Извинявай, Тео, но на никой друг нямам доверие.