— Дребна работа, Айк. С радост ще го направя.
Тео тайно изгаряше от вълнение, че участва в тази история, но и се натъжи, че Айк няма на кого да се довери.
— Ами училището? — попита Айк.
— Ще закъснея, но няма да е за пръв път. Не се тревожи. Да кажа ли на мама и татко?
— Кажи им по-късно, не сега. Арестът ще бъде официално вписан, така че няма смисъл да крием. След няколко седмици ще се явя в съда и ще получа наказанието си. Ще ми друснат тлъста глоба и ще ми отнемат шофьорската книжка за няколко месеца. Заслужавам си го, не се оплаквам. Май ще трябва да си намеря велосипед, а?
— Велосипедите вършат работа.
— Хайде, заминавай. Като се върнеш, намери Пекинпо и дай парите на него. Той ще оправи документите.
— Разбира се, Айк. Нещо друго?
— Не, засега няма. И благодаря, Тео. Страшно съм ти задължен.
— Нищо не ми дължиш, Айк. Радвам се, че мога да ти помогна.
Тео взе ключовете и побърза да напусне участъка. Броени минути по-късно той паркира колелото пред сградата, която беше собственост на Айк. Чичо му даваше първия етаж под наем на гръцки деликатесен магазин с ресторант, но за тях беше още много рано. Никой не видя Тео, когато изкачи стълбите тичешком и отключи вратата. Айк нямаше секретарка и в кабинета му винаги цареше бъркотия. Бюрото му беше отрупано с папки и документи, повечето от които сякаш не бяха докосвани от години. На пода бяха натрупани купчини книги. Кошчето беше препълнено. В стаята миришеше на цигари. Тео щракна осветлението, намери шкафа и го отключи. Сейфът се отвори лесно. Тео се постара да не обръща внимание на златните монети, но се впечатли от пачките стодоларови банкноти, които беше натрупал Айк. Измъкна пет банкноти от една, сгъна ги внимателно и ги пъхна в джоба си. Заключи сейфа и чекмеджето, угаси осветлението и се измъкна от кабинета. Заключи входната врата и се метна на велосипеда си. Не видя никого и беше сигурен, че самият той е останал незабелязан.
Беше почти осем и половина, когато стигна в участъка. Пекинпо никакъв го нямаше. Тео чака дълго и най-накрая седна на един сгъваем стол. Изпрати есемес на господин Маунт, че се налага да закъснее. Вместо отговор от учителя си получи съобщение от Ейприл. И днес нямало да дойде на училище, обаче трябвало да поговорят. Имала нужда от приятел. Страхотно.
Пекинпо най-сетне се появи в девет без пет. Тео му даде парите и ключовете. Полицаят му обясни, че Айк ще излезе след около час и че според него Тео трябвало веднага да отива на училище. Тео предпочиташе да почака чичо си, но полицаят му нареди да изчезва, така че не му остави избор. В Стратънбърг имаше двама полицаи, които следяха за деца, избягали от училище. Пипнеха ли някого, лошо му се пишеше.
Тео тъкмо излизаше от участъка, когато телефонът му завибрира. Беше Ейприл, настояваше да поговорят. Срещнаха се половин час по-късно в парка „Труман“ близо до центъра и седнаха на пейка, скрита зад няколко дървета.
— Защо бягаш от училище? — попита го тя.
Тео й разказа за Айк и приключи с думите:
— Аз поне имам основателна причина. А ти защо не си на училище?
— Сигурно утре ще отида — отговори тя. — В момента съм твърде притеснена и разстроена. Не биваше да си пъхам носа в тези работи.
Вече десетки пъти водеха този разговор и на Тео му беше омръзнало.
— Виж, Ейприл, станалото — станало. Изобщо не съм сигурен, че си постъпила зле. Учителите май наистина са виновни. Извършили са измама и сега ги очаква наказание.
— Все това повтаряш, но на мен не ми става по-добре.
— Не знам какво друго да кажа, Ейприл.
Дълго седяха и мълчаха. На Тео му се искаше да отиде на училище, да се отбие при господин Маунт и да разбере колко сериозно е загазил, но в този момент Ейприл се нуждаеше от приятел, а Тео беше най-близкият й човек. Получи есемес от господин Маунт: Добре ли си, Тео? Отговори: Добре съм. До после.
— Кой беше? — попита Ейприл.
— Господин Маунт. Търси ме. Наистина трябва да отида на училище.